АКОРДИ ОТ ЗВЕЗДИТЕ


     Благодаря от сърце на моите приятели.
     с чиято помощ излиза тази стихосбирка:
     Жана Мъмърска,
     Румен Ченков,
     Галина и Тодор Андонови



ЗА ТЕБЕ

Такава неземна жарава
във вените мои пламти!
В косите ми пръсти заравяш
и с устни изгаряш ме ти…

И всяка частица от мене
безумно към теб се стреми –
тъй жадна за обич вселена
в ръцете си силни вземи!

С вълшебство от нежност извайвай
чертите ми нови в нощта
и с песен красива създавай
деня ми от звездна мечта…

За тебе повторно се раждам.
В прегръдката твоя разбрах –
животът с любов се изгражда,
свободен от болка и страх.



  

ПЕСЕН, ДОШЛА ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Колко се борих със тебе, любов,
в себе си как те отричах,
твоя неистов и пламенен зов
мерзост пред Бога наричах!...

Само че нощем с безсънни очи,
с болка стаена в гърдите
чувах гласа ти във мен да звучи –
песен, дошла от звездите…

И се предадох на тебе, любов,
блуднице страстно красива!
В този единствен и кратък живот
с виното си ме опивай!



  

ПРИСЪДА

Приседнала на твоето коляно,
юмруче свила в силната ти длан,
на чувствата в най-сладката измама
с греховна страст ще се предам…

И тази нощ под звездната завивка
вулкан от ласки нежно ще взриви
на времето гротесктните извивки
и по безкрая в мен ще продължи.

И нека после грешници ме съдят,
че щастието свое пожелах…
Единствената правилна присъда
в сърцето си обичащо признах!



  

ПОСВЕЩЕНИЕ

В порой от чувства думите ми давиш,
рушиш прегради, крепости, стени…
Моралните ми възгледи взривяваш,
оковите ми с полет да смениш.

Несвикнала на щастието земно
душата ми разголена пред теб
е грешница готова да си вземе
искрящ живот от твоите ръце!

И с порива на бликналата радост
на хората за болката простих.
Светулките във тъмното не страдат –
от тях за теб написах този стих!



  

ОБЛЯКОХ СЕ С ТВОЯТА ПЕСЕН

Облякох се с твоята песен!
Гласът ти, тъй ведър и чист,
в очите ми слънце донесе,
в душата ми – устрем лъчист.

Ти с обич от моята болка
създаде прекрасен рефрен,
и знаеш ли, знаеш ли колко
вселени изгряха във мен!?

Защото най-мъдро живеем
тогава, когато боли,
и само тогава се пеят
най-истински песни. Нали!?



  

* * *

Когато болката е толкова голяма,
че всички сетива се притъпят,
от себе си аз тръгвам. И ме няма.
Попитайте за мене следващият път.



  

УМОРИХ СЕ

Уморих се така да живея –
с нарисувани дни и слънца,
и от някоя приказна фея,
да очаквам добри чудеса!

Уморих се в любов да ме лъжат,
да съм сянка от спомен мъгляв,
да се смея когато съм тъжна,
да преглъщам обида и гняв!

Уморих се от празни надежди,
от несбъднати звездни мечти.
Към небето с молитва поглеждам,
ала то безпощадно мълчи!

И връхлита ме ясната мисъл,
че животът е вечна борба
и във нея е целият смисъл –
сам човек си избира съдба.

И за феите вече не питам,
спрях да чакам от тях чудеса.
Осъзнавам, че в мене са скрити
най-реалните дни и слънца.



  

АБСТРАКТНО

В лабиринти на чувства и спомени
ще намеря ли себе си аз? –
от объркани мисли прогонени
търсят дните ми верен компас.

В самотата на болката зейнала
черна бездна към мене пълзи,
а в прозореца слънцето грейнало
заблестява във мойте сълзи…

Светлосенки в очите ми плуват
и светът е пред мене платно,
на което съдбата рисува
разноцветно неясно петно.

И всред тази абстрактна реалност
с ослепели надежди преспах,
без да мисля дали е морално…
Да прогледна най-сетне успях!



  

ОБИЧАШ ЛИ МЕ ОЩЕ?

Обичаш ли ме още
и мислиш ли за мен
в напрегнатите нощи,
в задъхания ден?
Обичаш ли ме още,
от грижите превзет?
Не се обади снощи…
Да, знам, че си зает!...



  

СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ САМОТА

След толкова години самота,
след толкова угаснали надежди
едва сега разбирам любовта
и пъзела на дните си подреждам…

Не знае норми, нито правила –
сърцето има собствени закони!
Изкачва се по стръмни стъпала,
не търси то измислени икони…

Далеч от този непрогледнал свят,
в невидими пространства ме намери.
Душата ми като малинов цвят
от допира ти нежен потрепери…



  

ЛЮЛЯК

За тялото ми жаден той дойде
и китка люляк ми поднесе...
Душата ми незнайно накъде
в самотен полет се понесе.

След ласките на строен непознат
остана в мене самотата,
защото само тя на този свят
най-истински ми е позната.

Отиват си илюзии, мечти,
заглъхват стъпки в тишината...
Неказаните думи ще шепти
в сърцето ми отново самотата!

И само нощем в моите очи
звездите тайно се оглеждат...
А люлякът във вазата стърчи
като увяхнала надежда!




  

ТЪГАТА

Душата ми повлича в тъмна бездна,
в очите ми като река избликва тя,
поглъща в мрака всяка мисъл звездна,
погубва всеки порив, устрем и мечта...



  

МОЛИТВА

Прости ми, Боже, греховете
и болката в сърцето ми вземи,
животът ми, отвян от ветровете
в прободените длани поеми!

И с Твоята Голгота да се слея,
едно да бъда с Теб во век,
с възкръсналата вяра да живея,
да съм по Твоя образ нов човек!

И дай ми сила да прощавам,
любов към ближния ми дай,
и дните ми за Твоя слава
в небесна песен пресъздай!
20.05.2011 г.
Стара Загора



  

КОГАТО МЕ ПРЕДАВАТ

Тъй често ни боли от думи,
изречени нехайно в лятна нощ.
Опитваш се да си разумен,
когато ти се иска да си лош!

С години вяра се печели
и само в миг единствен се руши.
Приятели ли бяхме вчера?!
Предават ме най-близките очи!

До края себе си раздадох.
Какво остана в моето сърце?!
Жестоко е да те предават
най-близките обичани ръце!

Не искам евтината слава,
аз искам просто слънчево небе,
когато подло ме предава
дори най-близкия в света човек!

10.04.2011 г.
Стара Загора



  

ВЪРНИ МИ, БОЖЕ, СВЕТЛИНАТА!

                       На Тодор Андонов

Върни ми, Боже, светлината,
в очите ми ти пак я запали –
да бъде слънчева земята,
нощта да стане изгрев светлолик.

Усмивките на хората да виждам
и в цветна песен да ги претворя…
Дъгата в мене да приижда –
от нея дом за птици да строя.

Върни ми, Боже, светлината,
и дай ми мъдрост да я съхраня
за всички, дето на земята
след мене някога ще се родят.



  

ДАЛИ

Дали претръпнахме един към друг,
защо в душите ни настъпи суша,
не се ли връщат птиците от юг,
на пролетния повик непослушни!?

Защо немеят думите в нощта,
нима изречено е всичко вече,
това ли беше нашата мечта –
на ужким да се любим всяка вечер!?



  

* * *

Мълчи! Мълчи, сърце, не викай!
И с крясъка на болката мълчи!!!
С грабливите й нокти свиквай –
урока си най-сетне научи!



  

ГОБЛЕН

Не знам къде, кога и как –
ще минат може би години,
преди отново да се срещнем пак…
Дали ще бъде пролет или зима?
Но днес, обаче, всеки своя път
към своята самотност ще поеме.
И само спомени без кръв и плът
сега със себе си ще вземем.
И там – далеч един от друг –
по въздуха целувки ще си пратим.
Така с единния си дух
напред през времето ще крачим.
Надеждата за утрешното днес
в душите ни съдба ще избродира
с най-здравия и скъп конец,
втъкан в недрата на всемира.



  

На Нели и Румен Ченкови

Няма вечни неща на Земята,
и във Вечното няма неща!...
Всичко трайно се носи в душата –
само там съхрани вечността!

Аз не искам от земната слава
и богатството тленно не ща.
Искам вяра и обич да давам
и надежда за всяка мечта!

За приятели верни да пея,
да ги пазя в сърцето до край!
С тази песен красиво да слея
всяка тяхна усмивка в безкрай!
30 юни, 2011 г.
Стара Загора



  

ЕЖЕДНЕВИЕ

Събуждам се сутрин и гледам навън...
ОТДАВНА НЕМИТ Е ПРОЗОРЕЦЪТ МРЪСЕН.
Завивката дръпвам отново за сън...
СЛЕД МАЛКО ЗАКУСКА НА МАСАТА ТРЪСВАТ.

Обличам се бавно – къде ли да бързам –
И ДНЕШНИЯТ ДЕН КАТО ВЧЕРА ЩЕ МИНЕ.
Чрез кабели с външния свят е завързан
ЖИВОТЪТ МИ СКУЧЕН, НЕНУЖЕН, БЕЗИМЕН.

След няколко часа сервират обяд –
ОТВЪН В КОРИДОРА ОБСЪЖДАТ МЕНЮТО.
Пак някой изпаднал е в изблик на яд –
ЯХНИЯТА ВСЪЩНОСТ ПРИЛИЧА НА СУПА!

Излизам за малко от стаята тясна
И ЛЪХВА МЕ СМРАД НА УРИНА И ПОТ!...
О, Господи, колко, о, колко съм бясна –
КАЖИ МИ КЪДЕ РЕМОНТИРАТ ЖИВОТ!?!

Следобед посвпрягвам глагола „се мотам“ -
ДОБРЕ, ЧЕ ОТ ФАР-А НИ ДАДОХА БУС...
Градът недостъпен хатъра ми смота...
ТУЙ БЪЛГАРСКО МИСЛЕНЕ – СРАМ И ПОГНУС!!!

Прибирам се в седем, затръшвам вратата.
И В СКАЙПА С ПРИЯТЕЛИ ЧАТЯ СИ ПАК!
Макар виртуално си влизам в средата...
С НАДЕЖДА ЗА УТРЕ ОТНОВО ЗАСПАХ!...

1.07.2011 г.
Стара Загора



  

ШАНС

Чак на края на града,
скрит направо във гората
да не вижда го света –
е приютът за сакати.

Казват: „Тук ти е добре –
покрив и храна си имаш,
иначе си много зле –
вън безспорно ще загинеш“.

Чуй, приятелю ми драг
(с панталон или с поличка),
ако и да си на крак,
а пък аз съм на количка:

Бог ЧОВЕК ме е създал,
не хайванче по принуда.
Шанс на мен е също дал
да печеля битки трудни!

2.07.2011 г.
Стара Загора



  

ЗАЩО

Защо не ми казваш вълшебните думи,
отдавна ли огън ти нямаш за тях!?
Защо се старая да бъда разумна,
а снощи с безумната болка заспах!?

Защо за минутка, прекарана с тебе,
загърбих достойнство, чест и морал!?
Защо си ми ангел, до болка потребен,
защо си ми дявол, в душата ми спрял?!

Защо те обичам!? Защо и те мразя!?
Защо те преследвам и бягам от теб!?
Защо аз от твоите думи се пазя,
а толкова нужни защо са ми те!?...

Илюзия беше – и грешна и свята...
В сърцето ми спомен красив остани!
Защото аз искам след мен на земята
стихът ми надежда да съхрани!

21.06.2011 г.
Стара Загора



  

ЖИВОТ

Баща ме е мене създал
и майка е мене родила,
но Господ живот ми е дал,
с приятели верни съм силна!
Далеч от роднините чужди
живота си труден живея.
И хляба, житейските нужди
с добрите комшии споделям.

8.07.2011 г.
Стара Загора



  

С КРИЛО НА ПТИЦА

В сълзата ми като надежда ти дойде,
и с топла дума огън в мен запали.
Усмихна се лазурното небе,
с крило на птица нежно ме погали.

Събудиха се слънчеви мечти
и лятото в душата ми се върна.
В китарата ти моят стих звучи –
вселената със песен ме прегърна!

9.07.2011 г.
Стара Згора



  

МЕЧТА

Навярно те има на белия свят –
с такава надежда живея.
Мечтая за тебе в спокойния час,
когато безлюден е кеят.

Обичам да идвам понякога тук,
във здрача на летните нощи
шумът на вълните от север и юг
към твойте следи да ме носи.

И може би някой безоблачен ден
ще срещна очите ти сини,
и ти ще се влюбиш безумно във мен,
и аз ще ти казвам “любими”.

Във шепи загребали морската шир,
през звездни пространства ще минем...
Вселената в нас ще танцува безспир
с омайния ритъм на юни!



  

НАДЕЖДА ЗА ДВАМА

Когато те срещнах бях тъжна, самотна,
душата ми беше потънала в мрак,
не виждах посока и смисъл в живота,
но в твойта усмивка надежда съзрях...

Надежда за ново и светло начало,
надежда за двама – за тебе и мен...
В едно да се слеем – в душа и във тяло
по пътя от Бога за нас отреден!

13. 07. 2011 г.
Стара Загора



  

В СЕБЕ СИ

Себе си с твоята болка изплаках,
себе си с твоята радост прегърнах,
себе си с твоето време дочаках
в себе си с твойта любов да се върна!

13. 07. 2011 г.
Стара Загора



  

Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

ОСТАНИ!

– Съзнаваш ли какво направи с мен?
Как животът ми дойде и промени?
Разбираш ли, че аз от този ден
до болка ще повтарям: „Остани!”?

– Сърцето ми е в твоите ръце,
защото всъщност ме намери ти…
И моят ден огромен ще расте,
за теб събрал най-ярките лъчи!

– Самотен бях, живота си ругах,
защото той към мене не поглежда.
Сега аз нещо простичко разбрах:
винаги е имало надежда!

– И помниш ли, във парка те видях
мечтите си как пръскаше в простора…
В очите ти надникнах и съзрях
пътеката ни, водеща нагоре.

– Спомням си усмивката, гласа.
„Защо сте тъй самотен?” – ме попита.
Надникнах в две безкрайни небеса,
в които нашата любов бе скрита.

– Сърцата ни с красив камбанен звън
в един туптеж завинаги забиха.
Поглеждам през прозореца навън –
сезоните във пулса им се скриха.

– Един сезон със друг ще се смени
и тъй, докато с тебе побелеем,
а онзи зов отчаян „Остани!”
от миналото тихо ще се смее.
26 ноември 2010 г.
Русе – Стара Загора



  

Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

КАЖИ МИ, ПРИЯТЕЛЮ

– Кажи ми, приятелю мой,
когато умират орлите,
намират ли нявга покой
крилете им, там под скалите?

– Не са ли крилете в покой,
когато са там, във простора?
Тяхното истинско място е той –
не под скали и в отмора.

– Кажи ми, приятелю мил,
къде са крилете човешки,
защо е човекът безкрил
сред толкова мъка и грешки?

– Човекът, приятелко, има крила –
това е духът му безсмъртен.
Дори изтерзан от беди и тегла
лети той със вятър попътен.
29 ноември 2010 г.
Стара Загора - Русе



  

Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

СТРЪКЧЕ НАДЕЖДА

– Всичко си има начало и край.
Всичко се ражда и после умира.
Казват, че имало някъде рай,
щастие, дето безкрайно извира…

И всред безумия, болка и грях,
взела в сърцето си стръкче надежда,
аз под прозорчето твое се спрях…
Колко ли глупаво всъщност изглеждам!?

Без да погледнеш навънка дори,
може би тихо пердето ще спуснеш...
Стръкче надежда в пръстта ще гори
утре когато ще минеш от тука!

– Ти не разбра – зад пердето седя,
и във пръстта аз се вглеждам.
Стръкчето твое надежда видях –
беше до моето стръкче надежда!