Христина РАДОМИРОВА - Mira Radi
Костадин КОСТАДИНОВ - Chergligan

ДА СИ ЖИВ

Стихове и проза



Chergligan

ПРИКАЗКА ЗА СОЛЕНОТО МОМИЧЕ

     Някога, много отдавна, чух една странна приказка – приказката за момичето, издялано от голям къс каменна сол. Гениален скулптор, помилван от Бога, вероятно я е направил, та соленото момиче станало живо като нас двамата с тебе, мой читателю.
     Жадно оглеждало света с широко отворените си бадемови очи соленото момиче.
     Обикнало всичко около себе си, опознало всичко по земята, но се пазело да се докосва до другите в света от страх да не го повредят. Щастливо живеело соленото момиче. Щастливо... докато веднъж чуло две сирени как се уговарят кога да се върнат в своето любимо море. Много неща виждало соленото момиче, но все още не било виждало море, не знаело какво нещо е това – морето. И тръгнало по следите на двете сирени, и стигнало до това, което ние наричаме море. Спряло до прибоя на вълните соленото момиче, огледало с широко отворени бадемови очи водната шир и странен трепет почувствало.
     "Какво си ти, море? Как си станало така голямо, могъщо, тайнствено и красиво? Каква е твоята тайна?"
     И чудно, морето й отговорило: "Ако искаш да узнаеш моята тайна, момиче, трябва да се доближиш повече до мен, да ме усетиш по-добре. Ела по-близо, солено момиче!"
     И соленото момиче направило крачка напред в пенестите вълни. "Още по-наблизо ела!" – прошушнало морето.
     Болка почувствало соленото момиче, но много искало да разгадае тайната на това чудо – морето. И крачка по крачка навлизало все по-навътре във вълните. А болката в тялото й все повече нараствала. Заплакало соленото момиче, искало да се върне към сушата, а морето й нашепвало: "Ако искаш, момиче, да разбереш тайната ми, трябва да се разтвориш в мен, едно да станем. Ако се страхуваш, върни се! Но искаш ли да узнаеш моята тайна, моята същност, бъди смела и не се страхувай! Искаш ли да опознаеш нещо в този свят – отдай му се напълно, разтвори се в него!"
     И соленото момиче крачка по крачка навлизало в обятията на морето. И когато се разтворило напълно в морските вълни, разбрало неговата велика тайна, но нямало вече как да я каже на нас, хората. Само дало своя солен вкус на морската вода и шушне с прибоя, но ние трудно чуваме думите на момичето: "Искаш ли да опознаеш и обикнеш някого или нещо, трябва да му се отдадеш докрай и да се стопиш и съединиш с него, мили мой човече!"


  


Mira Radi

ДА СИ ЖИВ

Плакал ли си някога от щастие,
болката до дъното изпил?
Носил ли си космоси в душата си,
в бездната на самотата бил?

Чакал ли си някого във времето
с поривите жадни за живот?
Виждал ли си как покълва семето
и дръвчето как налива плод?

Слушал ли си песента на птицата,
пусната на воля да лети?
Взимал ли си огън от искрицата
да гориш, да дишаш, да си жив?!

Питам те, приятелю, и мисля си:
в този свят на грях и суета
в тежките си мигове осмисляме
на живота кратък вечността!


  


Chergligan

СПОМЕН ЗА ПРОЛЕТТА

                    "Люлякът ми замириса"
                                   Ив. Вазов
Пролет, люлякова пролет,
твойта хубост във какво е?

В мирис на цветя си скрита,
в аромата на липите,
в нежния прашец, отронен
от разцъфналите клони,
който пада по тревите
и на милата в косите...

Пролет, люлякова пролет,
колко много си приличате
ти и моето момиче!



  


Mira Radi

СИНЬО

Какво небе в душата ми се ширна –
един красив и нежен необят!
С усмивките си слънчево-зефирни
за обич претворявам този свят
от синьото в очите ти - вселени –
и дланите ми раждат благослов!...
А чувството, че с нещо сме потребни,
осмисля път и устрем, и живот!



  


Chergligan

НЕБЕСНА И ЗЕМНА ЛЮБОВ
(Размисли пред компютъра по картина на Тициан)

     Виртуалният свят, дошъл с новите информационни технологии, е на път да ни завлече в един съзерцателен, недействителен свят, да ни направи безволеви сенки на реалността.
     Но едно голямо достойнство носи този виртуален свят и това е сбъдване мечтата на поети и художници за постигане на небесната любов. Какво, ако не небесна любов е да се влюбиш само в душата, в духа на човека отсреща, когото опознаваш на монитора си само от прекрасните стихове, които е написал, от нежните думи, които ти е казал, от емоцията, която ти е изпратил по тези невидими канали за връзка. Ако няма снимка на реалния човек, ти не знаеш неговия физически облик, но го обикваш само по признаците, освободени от физическото, от земното. И ако го срещнеш след това в реалния свят, какъвто и физически образ да има, ти ще го видиш красив.
     Мисля, че това велико откритие на човечеството, Интернет, ни накара да разберем какво е небесната любов. Земната ние я знаем от хилядолетия.



  


Mira Radi

* * *

Тази вечер си лягам с тъга
и с онази всевечна самотност...
Няма смисъл от думи сега –
в мрака плаче щурче светлоносно!



  


Chergligan

ВЕЧЕР

     Виждам края на един ден – моя ден. Свечерява се, стадата се завръщат от паша. Моето куче очаква вечерната дажба и свободата от синджира – ще е пазач през нощта. Мрачно е, небето стои ниско над двора, още малко и ще падне с трясък върху сухата земя. Но едри капки дъжд, бавни и спокойни, ме подканват да се погрижа за млякото, събрано през деня в напращелите вимета на кози и крави. Връщам се, ведрата са пълни с ухаещо на треви мляко. Старата ми майчица го прецежда и разпределя – за сирене, за кисело мляко, за катък, за котките. Има за нас, има и за всички, които чакат и се облизват.
     Притъмнява. Сядам под старата круша, чакам слънцето съвсем да потъне нейде зад запустелия двор на съседа, отдавна дезертирал оттук.
     Красиво и тъжно е. Това май съм го виждал вече. И мисля си, че всичко се повтаря.
     И си спомням думите на Аксел Мунте, когото малко хора знаят днес:
     "Бях мъртъв и не го съзнавах".



  


Mira Radi

ЩЕ ТЕ ЧАКАМ

Уморих се от дългото чакане,
и защо ли те чакам не знам...
Ти си сън и сълза неизплакана
в самотата на миг неживян.

И когато в мъгливите утрини
се събуждаш премръзнал и сам,
аз в мечтите ти кротко съм сгушена,
безнадеждно, но още съм там...

Ще потъне в чертите ти времето –
на сърцето несбъднат сезон,
а душата ми с пориви шеметни
ще отекне в красив полутон...

Аз те чакам, повярвай, до сбъдване,
ще те чакам дори след смъртта,
и веднъж щом към мене ти тръгнал си,
ще се върна отново в света!



  


Chergligan

ДЪЖДЪТ

     Аз съм дъждът. Идвам изведнъж, желан или не. Понякога съм тих и нежен, топъл пролетен дъжд и звънвам като музика над стрехите. Друг път съм студен и с остри камшици плющя по земята и хората. Понякога ми се сърдят – причинявам неудобства, мокря "до кости", правя кални локви. Но много по-често ми се радват, че измивам праха от листата на дърветата и от тротоарите, освежавам въздуха и лицата на хората... А земята винаги ме очаква с желание и аз потъвам и се изгубвам успокоен в нея. Тя никога не се насища на моите ласки... И после дарява живот на цветя, треви и дървета...
     Аз съм Дъждът. Аз съм мъжът на Земята!



  


Mira Radi

ЖЕНЯ - ЕДНА БОЖИЯ МИЛУВКА

      Беше слънчев летен ден. Всички възрастни бяха излезли по строежа на вилата в малкото подбалканско градче, където по времето на моето детство летуваше семейството ми. В къщата, в която живеехме под наем, бяхме останали аз и моята по-малка братовчедка Женя. Около мен имаше разхвърляни купища играчки, но погледът ми се рееше някъде през прозореца – там, накъдето окованите ми пориви искаха да полетят...
     Не съм усетила кога Женя се е приближила до мен, но в един момент гласът й ме извади от унеса.
      – Тине, хайде да излезем на двора да си играем! – изчурулика ми тя.
     Обърнах се и я погледнах право в сините, пълни с топли искрици очи.
      – Не можеш да ме изведеш, по-добре излез сама... – казах аз.
     Тя сякаш не чу думите ми и малките й ръчички се промушиха под мишниците ми.
      – Женя, не можеш да ме свалиш долу, ще се изпотрепем по стълбите!
     Но нищо не беше в състояние да я спре и ме смъкна от леглото. Изненадана от факта, че това слабичко и по-малко от мен с 5-6 години дете ме държеше и с всичките си събрани сили ме тегли към входната врата, аз се вкопчих в телцето й, успях да се стабилизирам на краката си, доколкото ми беше възможно, и двете, стиснали се една друга, потеглихме към изхода на къщата. Бяхме аз, тя и нашето огромно желание да излезем навън!
     И Бог беше с нас!
     Прекрачихме прага и стъпили на малкото предверие, усетихме вятъра в косите си и слънчевите лъчи, озарили детските ни лица! В онзи миг в света едва ли имаше по-голяма победа, извоювана от човешки същества, защото да надмогнеш себе си е най-трудно и особено когато си малко дете.
     Седнахме на стълбите пред къщата да си починем. Мислех, че дотук беше достатъчно и че умората ще възпре братовчедката ми да ме мъкне и по стълбите. Но не би! След десетина минути тя отново ме хвана и затегли към долното стъпало... Този път сериозно се уплаших! Закрещях й:
      – Спри вече! Тук ми е добре, достатъчно е! Надолу не можеш, ще се убием!...
     Докато крещях ужасена, срещнах нейния поглед. Имаше сълзи в очите й... и една необятна обич!...
     Не разбрах как се озовах с още едно стъпало по-близо до дворната площадка... Вкопчена в малкото тяло и в синия необят на Женините очи, не осъзнавах вече какво точно се случва... Още едно стъпало...
     В някакъв момент до съзнанието ми достигна вик – беше дядо, който тъкмо се прибираше. Не искам да гадая как се е чувствал при тази гледка, разкрила се пред него, но аз никога няма да забравя любовта на това дете към мен! С тази любов тя ме обгръщаше до края на своя кратък живот, който две години по-късно приключи заради немарливостта и безотгорността на държавата ни, в която винаги има вина, но няма виновници!
     Исках да ви разкажа за Женя – един ангел, живял на земята само 10 години. Всъщност не просто живя, а светеше като Божия милувка в живота ми! И вече 22 години от небето продължава да свети в спомените ми!



  


Chergligan

ПЕСЕН ЗА КУЧКАТА

                              Реплика по "Песень о собаке"
                                             на Сергей Есенин

Сутринта се окучи –
седем малки роди,
като нея златисти,
но със бели гърди.

Със любов ги облиза,
приласка ги със гръд.
От снега ги предпази,
сладко гушнати спят.

Вечерта щом настъпи
пред стопанина тя
горделиво пристъпи
радостно заскимтя.

Махмурлията селянин,
сякаш не я видял,
седемте малки кученца
бързо пъхна в чувал.

И след него през преспите
до реката тя спря.
Дълго, дълго поглеждаше
трепналата вода...

А когато над къщите
тънък сърп засия
тя нагоре погледна
свойте рожби видя.

После мракът се спусна,
сърпът златен се скри...
А в очите ъ гаснеха
седем златни звезди...



  


Mira Radi

ПРОЗРЕНИЕ

Нещо става с мен напоследък...
Притъмняло е в мойте очи!...
Всъщност няма по-страшно проглеждане
в миг, когато угасват лъчи
и наивните сини илюзии
се стопяват една по една!
И боли ме!... Чак до безумие!
На света си оставам сама...



  


Chergligan

ВИКИ

     Донесе я горският Димитър, конфискувал я от бракониери, които убили майката и взели малкото й.
     – Храни я, Иване, ти обичаш животинките. Протокол има за нея в полицията. Когато порасне ще видим - или в гората ще я върнем, или в градския зоопарк.
     Иван захрани сърничката с козе мляко. Трудно я накара да захапе биберона на шишето, но после, след няколко дни, не можеше да я отдели от него. Да се не надяваш, че дивата природа така бързо свиква с човека. Сърничката Вики – тъй я нарече Иван – вървеше след него като малко кученце. Може би, защото ръцете му винаги миришеха на млякото, с което я кърмеше. Сърната растеше с дни. Скоро започна да яде разбъркана на кашица царевична ярма, после зърно и всякакъв фураж, какъвто ядяха козите. Косъмът и се заглади. Козите свикнаха с нея и я приемаха сред своето стадо, за радост на Иван. Единствено кучето Шишман яростно лаеше по Вики и все не можеше да разбере защо е тук това горско създание. Много труд положи Иван, но накрая успя да научи кучето си, че това крехко горско животинче е част от мирния свят, затворен в селския двор. И сега Иван не се бои от странното съжителство на Шишман и Вики. Бои се той от деня, когато ще дойде горския Димитър, за да вземе от него протоколираната сърна. Дойде и този ден.
      – Ще я върнем в гората, там и е мястото. Благодарим за грижите, Иване, но дивото иска свобода.То не е като твоите кози.
     И джипът на горските отведе Вики завинаги.
      Няколко дни Иван ходеше натъжен. Мило му беше станало сърнето и сега без него дворът му се струваше празен и пуст. Тъгата му поутихна, когато прочете в едно ловно списание, че дивеч не се опитомява, че рано или късно взето от гората животно отново се връща в нея. "Наистина е така – мислеше си той. – Инак отдавна хората да са опитомили сърна, благороден елен, глиган, лисица, вълк. За там е тя, Вики. Само за там, за дивата гора е нейната красота."

      *
      Оставиха Вики в Средна гора, на двадесет километра от селото.
      Вечерта беше изпълнена със страх и с нещо друго – вълнуващо, познато и близко. Наскоро оттук беше преминало стадо сърни. През цялата нощ мирисът на това познато и близко ту се засилваше, ту отслабваше съвсем. В ранната утрин срещу Вики изскочи нещо, което приличаше на познатия от селския двор Шишман. Вики трепна и се подготви за бяг, защото Шишман винаги я блъскаше на земята, а тя не обичаше тази груба игра. Приличащият на Шишман звяр се хвърли по същия начин върху нея, но преди да я събори на земята, Вики усети остри зъби да се впиват в шията й. Това беше по-различно, по-ужасно от грубата игра на Шишман. Вики не разбираше, тя не можеше да знае, че този звяр, който я напада, е гладен чакал. Но поколенията, живи в кръвта й, крещяха: "Бягай!" И тя се отскубна, побягна от тази игра, която носеше смърт.
     Летеше през гората сърничката Вики. После отново ясно усети мириса на онова – близкото и родното. Постепенно Вики забави крачка – чакалът беше изостанал и тя тръгна по следата на преминалото преди нея стадо сърни.
     А там, в отсрещния храсталак, я дебнеше нещо по-страшно от гладния чакал.
     Изтрещя изстрел...

     *
      ...От гората излязоха двама. Приближиха се до простреляната сърна. Свалиха пушките, извадиха ножове. Започнаха да дерат убития дивеч. По-старият от двамата изведнъж спря, загледа се в главата на сърната, отпусна ножа. Дълго стоя така, навел глава, взирайки се в нещо, което младият не виждаше. А младият работеше усърдно. Хръс... хръс... хръс... Ножът ловко отделяше кожата и под нея се откриваше лъскаво, нежно, крехко месо. С всяко драсване на ножа се показваше около педя от това месо, толкова, колкото е голяма пластмасовата вакуумирана опаковка с котлети, каквито се продават в супермаркета.
     Старият погледа откриващите се под ножа котлети, погади му се и той премести поглед отново към главата на убитата сърна. В ъглите на двете синьо-зелени, изумрудени очи се беше събрала течност – сълзи ли бяха това? Сърцето на стария трепна, нещо го заболя в гръдната кост, там между двете гърди. Уплаши се – докторът му беше казал, че при настъпващ инфаркт започва да те боли точно там, на това място. Пое си равномерно дъх, опита се да брои бавно и на всяко чифт число да вдишва. Като че му поолекна. Олекна му, колкото да продума:
      – Таньо, как не те беше грях да убиеш такава красота?
      – Стига бе, бай Мичо, не ме закачай. Какво ти стана сега? Стига, стига си ме задявал! Стига... Да не те знам колко си ги убивал...
      – Убивал съм, но такава красота никога не бях убивал... – в гласа на стария потреперваше идващият инфаркт.
     – Прав си, бай Мичо, красота убих, да ме прости Господ. Но тук, старец, има поне трийсет кила чисто месо.
      Старият не можа да чуе последните думи...



  


Mira Radi

ЩРИХ

В сърцето ти, аз зная, ще остана,
когато изгревът ми в залез прегори...
Там времето стрелки и цифри няма,
в гърдите ни дълбае и твори!

В сърцето ми ти също ще останеш,
когато си далеч и уморен –
душата ми е пролетна поляна,
духа ти сгряла в есенния ден!

Това е обичта непроменима,
когато падат даже и звезди.
Божественост със земно име,
тя в нас чертае образ и следи!



  


Chergligan

ЧЕШМИ

     В мойто село има две чешми - Синджирлия и Луд Кольовата.
     Синджирлия е със студена и сладка вода. Тя е до крайните къщи на селото и когато в несъвършения наш бит спират водата в домовете ни, на Синджирлия се струпва цялото село и зарежда туби и шишета за гасене на жаждата си. Луд Кольова чешма е далеч от село, по пътя за планината. Тънка е струята й, ако е по-студена и по-вкусна водата й. Кой ще ти бие път три километра извън село, па макар и за вода, която на бор мирише.
     Цял час трябва да чакаш, за да напълниш пластмасово шише от литър и половина. Луд си бил, Кольо, чешма да градиш далече от селото. Само ловци и туристи се спират на Луд Кольова чешма. Не... нощем и всякакви гадини пият водицата й – лисици, чакали, глигани, сърни, кошути, зайци... И оставят своя див дъх в коритото й.
     Тази сутрин водата в село беше спряла. Навярно пак има авария или кражба по помпените станции. Тръгнах нагоре към планината. На Синджирлия имаше опашка от хора с туби и шишета. Продължих нататък. Ето я и Луд Кольовата чешма.
     Самотна. Наведох се над малкото корито, пих вода – замириса ми на сърна и на кошута, на див звяр ми замириса. На пролетна гора ми припомни. Щастлив бях...

     Благословен да си, Кольо, че луд си бил тука чешма да градиш...



  


Mira Radi

БУКЕТ ОТ ОБИЧ

Усмивката най-много ми отива,
любима дреха всъщност ми е тя!
В душата си съм светла самодива –
избухват под нозете ми цветя.

Във всяко цвете себе си съм скрила –
една безкрайна нежна синева...
На теб букет от обич пъстрокрила
поднасям с озарени сетива!



  


Chergligan

ПОЕТ

Аз пазя много болки в паметта си
и всяка някога ще стане стих.
И те ще бъдат простички и къси
като въздишката на полъх тих.

Ще ме опиват като старо вино,
ще ми припомнят радост, страст, тъга...
И ако всичко вече съм отминал –
във мрака ще потъна на нощта...



  


Mira Radi

ОЧАКВАЙ МЕ!

Не затваряй вратата,
аз тихо ще вляза...
С летни стъпки
нежно през тебе ще мина
като дъх,
като мил отпечатък,
като спомен незабелязан...
За да е топло във тебе
в студената зима...



  


Chergligan

ЗИМА НА СЕЛО

                                   На Зинка

Изсипа небосклона ситен сняг
и той покри изгнилите листа,
и всичко заблестя от чистота,
и стана светъл вечерния мрак.

А къщиците – лодки до брега
на бялото, утихнало море –
извиват дим към зимното небе
и като ласка сипе се снега…



  


Mira Radi

ВЪЛШЕБНИЦА

Напук на зимния часовник
душата ми е в дреха лятна!
И живо ми е!
Лудо ми е!
Вълшебница съм –
щедра и богата!



  


Chergligan

ПЪРЗАЛКАТА

     Зима. Сипе се обилен, хубав сняг и засипва пътеката към старата круша в дъното на двора. Снегът бързо закрива всичко черно – побелява навсякъде. Аз гледам през прозореца. Вече се свечерява, но снегът дава допълнителна светлина и вечерта идва по-късно от друг път.
     Излизам на двора. Пътеката е наклонена към старата круша. Утъпквам снега откъм високото на пътеката, чак до дървото – правя пързалка. Спущам се по пързалката. Удрям се стремително в кората на старата круша и я прегръщам. Връщам се отново в началото. Спущам се пак, отново прегръщам напуканата кора на дървото. Отново, отново... Връщам се в началото, стигам до края. Мама ми вика: "Идвай, момче! Стига толкова, ще замръзнеш!"
     Прибирам се вкъщи. Мама стопля с дъха си премръзналите ми ръце. Ласкаво ми се кара, после ми дава горещ чай. Лягам в топлото легло и заспивам с мисълта: "Утре пак..."

     * * *
     ...Вали снегът, засипва всичко черно по земята. Внучето ми вика: "Дядо, направи ми пързалка по стръмното към старата круша!"
     Утъпквам снега. Спускаме се двамата с внука, стигаме до старото дърво, прегръщаме грапавата кора. Внукът тича отново нагоре, в началото на пързалката: "Дядо, дядо, виж!..."

     Тичам нагоре, тичам дълго и все не мога да стигна там, откъдето се започва...



  


Mira Radi

БЪДНИ ВЕЧЕР

Изгубих се в себе си –
лабиринти незрими пресичат душата ми...
Предколедно светло е,
но леденее от думи неискрени!...
Сглобявам мечтите си –
парчета живот в неизречена истина
от събудени спомени –
с тях ще празнувам до сбъдване!...



  


Chergligan

БЪДНИ ВЕЧЕР

Бъдни вечер! В одаята
покрай топлата камина
ще посрещнеме зората...
А навън е люта зима.

Баба почва да разправя
чудеса за Бъдни вечер –
кой каквото пожелава,
в полунощ го има вече.

Слепват и сълзят очите,
но ще чакам полунощ.
Ще погледна към звездите,
светещи с неземна мощ.

И това ще пожелая:
"Нека винаги да имам
нощи в прелестна омая
през вълшебна, бяла зима!"



  


Mira Radi

ДРАСКОТИНА

Понякога съм толкова досадна
на другите, на себе си дори!...
Ала не мога да обичам хладно,
когато вътре в мен гори!

И някой път шегите ми са странни,
заяждам се и драскам по души!...
Но нежността ми с вас ще си остане,
когато всичко друго се руши!

Със сигурност по улиците кални
ще видите и моите следи!...
Простете ми – дано не съм нахална –
в калта запалих мъничко звезди!



  


Chergligan

ГРЯХ

     На петдесет години бях страстен ловец, нещо повече – бях гонач, кучкар.
     Година и половина по-рано си бях взел тримесечно ловно кученце, порода лудогорско гонче. Тази порода в нашия край отглеждат само за лов на диви прасета. А и за мен това беше истинския лов. Не обичах да ловувам друг дивеч – бях виждал сълзи в изумрудените очи на убита сърна, бях чувал писък на прострелян заек... Не, само грозния глиган беше моя ловен обект....
     Тогава имах и дворно куче, порода "кучемарка", ама куче и артисва! Казваше се Шишман. Истински стопанин – пазач на двора беше Шишман. Спокоен бях, когато ме нямаше – знаех, че ни крадец, ни животно ще влязат в двора ми. Малкото кученце кръстих Мурад, за баланс между етническите елементи в българската история. Знаете за цар Иван Шишман и султан Мурад, нали се бяха сродили – султанът имаше за жена Кера – Тамара, сестрата на царя ни.
     И тъй, за година и половина възпитание и безброй излети в гората, направих от Мурад превъзходно гонче. Лъскава черна гладка козина, тъмнокафяви крака и гърди, елегантно тяло, умен поглед на кадифените очи, светкавична бързина при гонитба – всичко това извикваше възхитата и завистта на другите ловци-кучкари. Осем щастливи години ловувахме с Мурад, а Шишман пазеше двора ни. Но всичко тече, всичко се променя – остаря Шишман и дойде ден, когато ни напусна и се пресели в кучешкия рай. Реших да си взема ново куче-пазач. Тъй се случи, че не едно, а две взех – брат и сестра, кученца на пет месеца. Мелези от майка кавказка овчарка и баща – едро, бяло старопланинско овчарско куче. Шахан и Яна, така ги кръстих, едри, бели, рунтави като мериносови овце кучета и досега са с мен и радват дните ми. И отново потекоха щастливи дни – ние с Мурад на лов, Шахан и Яна пазачи на двора. Но.... не можеш два пъти да се потопиш в една и съща река, всичко тече, всичко се променя...
     Промених се и аз – в краката ми олово почна да тежи, сутрин не ми се ставаше рано, пропусках все повече и повече ловни излети. И не е чудно, чукнах незабелязано шейсетте. Мурад ме гледаше с укор и сприхаво лаеше, когато чуваше рано сутрин шума на събиращите се ловци и кучета, а ние оставахме в село. А аз сякаш се наситих на смърт в гората, макар и само на глиганска смърт. Мирни разходки в гората с трите кучета замениха за мен лова. И тук се появи конфликта ми с Мурад. Като бесен хвърчеше той из гората и увличаше със себе си Шахан и Яна. Надалеч от мен ги водеше Мурад, а после ги изоставяше, връщаше се сам при мен, а тях, по-тромавите, часове наред ги търсех из гората.
     И ето, хрумна ми, че Мурад ще развали моите кучета-пазачи. Реших, че е по-добре да го дам на някой млад ловец – и Мурад ще е щастлив да ловува, и аз ще бъда спокоен за Шахан и Яна. Не вървеше обаче на някой от моите съселяни ловци да го дам, по-далече трябваше да е. Имах познат млад ловец на петдесетина километра от село. И един ден с Мурад в колата потеглих натам. Пристигнахме при приятеля, видяхме се, разговорихме се, но три гончета вече имаше в двора му, отказа се от Мурад. Тръгнахме си обратно. След няколко километра спрях да долея антифриз в двигателя. Пуснах Мурад да се разходи, докато се занимавам с колата. Наблизо играеха две селски кучета. Мурад с присъщото си любопитство се доближи до тях, размахвайки опашка, сигнал, че идва с добри намерения. Беше приет с любезност от събратята си. Започнаха оживен кучешки разговор.
     И тогава ми хрумна: "Живей свободно, приятелю Мурад! И за теб, и за мен ще е по-добре." Качих се в колата и дадох газ. Гледах в огледалото за обратно виждане. Мурад зае ловна стойка, продължително изгледа как се отдалечавам от него и сякаш затихна като паметник. Отклоних поглед от огледалото, за да не катастрофирам. Така го запомних – гледаше с някакъв невярващ поглед...
     Оттогава минаха две години. Често вечер си спомням този невярващ кадифен поглед на Мурад. И почвам да си мисля – предателство ли извърших, дали чувства животното болка, когато го изоставят. Разказах на отец Николай от нашата черква и го питам: "Отче, грях ли извърших към мойто куче?" А попът ми вика: "Не се кахъри, нямаме грях към безсловесните твари. Ако за такава като твоята постъпка Господ държи сметка, какво да кажем за това, че ръцете и устите ни са потънали в кръвта на тези безсловесни твари – нали тяхна плът ядем. Ако е грях, то всички човеци сме за ада тогава. Успокой душата си, чадо!"
     Така ми говори отеца, ама вечер като си легна, постелята все ми боде, "убива" ми и все я намествам, ама разбирам, че не отвън, а отвътре в сърцето ми "убива". И все виждам оня кадифян учуден кучешки поглед. И пак се питам – предателство ли извърших, грях ли сторих, Боже?...

     ................
     Къде си, Мурад? Къде си, мое куче?!...



  


Mira Radi

СЧУПЕНО СТЪКЛО

Каквото е било – било.
Изтеклата вода не се завръща,
не се залепва счупено стъкло
и ние с теб не сме едни и същи!

Не ме търси на стария адрес –
там вече никой не живее...
Остана само дворния ми пес –
по спомени да джафка вместо мене.

Ти в някой друг живот ме потърси,
където няма спомени предишни.
Тогава, знам, какъвто и да си,
поне въпросите ще са излишни!



  


Chergligan

НОЩ В ЗМЕЙОВО

От теб ли Змеят-Горянин отвлече
най-лична мома загорска?
Гиздава Яна отнесе далече
нейде в усоите горски.

Змейово! Кротко селцето заспива,
свири щурецът унесен...
А във гората в сълзи се облива
Яна, на змея невеста.

Тихо, потайно дърветата шепнат,
приказки шепне гората...
Под месечината сянка потрепна –
змеят лети над земята...



  


Mira Radi

СВЕТУЛКИ

Аз почти те забравих.
Понякога само си тъжен куплет...
Ала всъщност не страдам,
съжалявам те просто!
                                   Да, именно теб!

Гордостта ти е смешна и жалка –
обичта по критерий не струва и грош!
Непотребна е, казваш, ръката ми малка...
Аз светулки ти носех
                                   в студената нощ!...



  


Chergligan

ВЪЛК

     Вълкът е властелин и повелител на нашите гори. В днешно време обаче е все по-трудно да се открие вълк в горите ни. Няма го, изчезна властелинът. Сега горите са пълни с чакали. Чакалите са винаги там, където вълчото племе е на изчезване.
     Вълк – обругаван и мразен, страшен и жесток, преследван и изтребван. За него се говори с омраза, с трепет и страх, но никога с презрение и погнуса. Той е силен – а човекът изпитва култ към силата, той много често е единак – а човек цени винаги индивидуализма, ако и да се свени да го признава, вълкът е бунтар като човека – винаги се бунтува и винаги има против какво.
     Вълкът е мразен така, както се мрази силния противник, за разлика от чакала, който е презиран. Където е вълкът, там мирише на свежа, прясна кръв, където е чакалът – мирише на мърша.
     В легендите и приказките на човека се възправя страховито фигурата на вълка.
     Понякога той е осмиван и представян като глупав, но и тогава се усеща страхопочитанието на човека към него. И въпреки страха, и въпреки омразата, и въпреки подигравката към вълка, човекът не се срамува да вземе за себе си имената Курт, Волф, Уулф, Вълко, Вълкана, Волков... и гордо му звучат тези имена, а всичките те значат вълк. Като че ли омраза и любов вървят заедно – една често срещана житейска ситуация.
     И още – не ценим ли особено много онези кучета, които обозначаваме най-общо с термина "вълча порода"? Защото би ли имал човекът един от най-верните си другари, кучето, ако не съществуваше вълкът – неговия прародител? Само поради този факт – уважение и милост за вълка!
     Та ти ли си, човече, този, който ще каже: ето това е вредно живо същество в природата.
     Ти ли, човеко, ще можеш да измериш безпристрастно кой каква вреда нанася на майката земя? Ти ли!? Нека не задаваме тези въпроси, не, нека не ги задаваме...
     Защото ще трябва и да се отговаря, мили човече.



  


Mira Radi

СЪКРОВЕНО

                         В памет на актьора
                         Васил Радомиров (моят дядо)

От неказани думи крещи тишината,
а стихът ми в агония тиха мълчи...
Прожектирам си спомени и се вглеждам в стената –
там се срещат очите ми с твойте очи...

И усмивката твоя в моя поглед сияе,
ти си същият, дядо, обичан и мил!
На житейската сцена аз от днес ще играя,
със онази надежда, що си в мен съхранил.

Ще раздавам посоки на мечтите безпътни,
ще науча на обич невежи души,
ще даря на приятел съкровения пръстен –
любовта, на която ме учеше ти!



  


Chergligan

СРЕДНОВЕКОВЕН РОМАНС

"В градината тиха, в среднощния час
със свойта китара пак пея ти аз.
В таз лунна нощ, мила, нима ти заспа?
Стани, събуди се, при мене ела!
Нощта за любов е, а не е за сън –
чуй страстно зове те китарният звън!"

В градината тиха, всред нощния мрак
девойка пристигна при рицаря драг.
Замлъкна китарният звън отведнъж
и спря се дъхът на щастливия мъж,
в ушите му ангел небесен запя,
в сърцето му лудо кръвта закипя...

А горе луната зад облак се скри,
целувката нежна за да не смути.



  


Mira Radi

* * *

                         На...

Вълшебно е
когато ме целуваш,
тъй слънчева
душата ми трепти!...

И нека да е,
нека да е лудост
един молитвено
прошепнат стих!



  


Chergligan

ПЕСЕН НА ТРУБАДУРА

Воал обвива твоето лице,
възпяват красотата ти поети!
За всеки дар си, но това сърце
дали за мъж един в нощта ще свети?!

За свойте поданици ти си ТЯ,
безименна, но тяхна си светиня.
И горе, там високо, в крепостта
царуваш като някоя богиня.

А вън пред твойта крепостна стена
на стража съм под власт необяснима,
съединен на вечни времена
с "жената без лице, сърце и име"!



  


Mira Radi

ТИ

Не, не вярвам, че тебе те няма!
Ти си винаги близо до мен,
и подпряна на твоето рамо,
аз вървя през тревожния ден.

Ти живееш във всяка искрица
на безкрайното звездно небе,
на добрия приятел в очите
и в туптежа на мойто сърце.

И в съня ми се спускаш отгоре,
щом самотна почувствам се аз,
за мечтите си с теб си говоря
и се смея за нещо на глас…

Ще си с мене, дордето съм жива
в този свят безпощадно суров.
Ще ме пази от обич лъжлива
само твоята вечна любов!



  


Chergligan

САМОДИВА

     – Всичко в теб е хубаво, Искра Делигьозова*! Сърцето ме заболява като те погледна, искрице моя.

     – Такава съм, хубава съм, соколе. Затуй съм хубава, защото като звезда в небето ме гледаш и не можеш в ръце да ме вземеш. Затуй съм искрица, соколе – да светя и да огрявам.

     – Смили се, искрице хубава, двете ми длани ела да стоплиш!

     – В твоите длани, соколе, искрата ще угасне. Не в мъжки длани ще бъда – дланите са твърди и груби. Само в сърце мога да вляза. Че сърцето е меко и нежно. Сърцето е крехко и слабо. Там огън мога да запаля. Нали затуй съм искрица – не да загасна безследно, а в буен огън да се превърна. Защо ти е, соколе, искри да загасваш? Дай си сърцето, мили, огън да стъкна! Двама с теб да горим. Нали те боли сърцето – пусто опустяло – нека гори, изгаря!

     – Как ще те обичам, мила, сърцето ми на пепел ако стане? Ела в дланите ми, искрице, да ти се порадвам! Сърцето нека боли, но да е здраво.

     – Искри да гасиш искаш – от пламък се страхуваш. Не си за Делигьозова Искра. Върви в полето събирай светулки!

     – Хвала на бог, че те има! Ела при мене, искрице, заедно да изгаснем!

     – Проклет да е бог, че ме има! При тебе аз ако дойда – ще дойда, за да гориме.

     – Бяла магьоснице моя! Ето сърцето ми, мила! Нека на пепел да стане! Мене сърце ми не трябва – сърце си давам за Делигьозова Искра!

------
Делигьоз – лудоок, с луди очи. (Б. ав.)



  


Mira Radi

НЕПРИЛИЧНО

Докосни ме! Недей да трепериш,
от внезапната страст онемял!
Да възбуждам мъжете умея –
като всички и аз съм жена.

Целуни ме по устните право,
не поглеждай уплашен встрани!
Обществото какво ми е дало
и пред него защо се свеним!?

Разсъбличай ме дрешка след дрешка!...
В слабините ти пари, нали!?
Ах, количката... тя не е тежка –
край вратата – ей там – изтегли!...

Не, не искам да бъда прилична!
С мъжка сила във мен проникни!
И напук на света ме обичай,
нека гледат как падат стени!



  


Chergligan

ОГЪН

                         На Тини

В самотата си
двама се срещнаха,
огън стъкнаха
на кръстопът.
Стопли буйният огън
сърцата им
и в очите им
грейна светът...



  


Mira Radi

ПРИСТАН

                    На К.

Домът е там,
               където е сърцето.
А моето
               в гърдите ти тупти!
Небе си ми
               и слънчева пътека
и нежен пристан,
               татко, си ми ти!



  


Chergligan

ГЛАВА И СЪРЦЕ

Главата ми казва – поспри се!
Сърцето ми казва – препускай!
Главата ми казва – почивай!
Сърцето ми казва – лудувай!

Сърце и глава са различни
във мен, както огън и лед.
Главата ми – стогодишна.
Сърцето – на двайсет и пет.



  


Mira Radi

НАЙ-СИЛНИТЕ КРИЛА

                         На К.

В живота ми навреме ти дойде,
преди от болката сърцето да се пръсне,
в прегръдката си бащина го взе,
където като феникс да възкръсне!

Душата ти с най-силните крила
от земните окови ме извежда
и днес съм твоя светла дъщеря,
на теб се врекла с обич и надежда!



  


  • Приказка за соленото момиче
  • Да си жив
  • Спомен за пролетта
  • Синьо
  • Небесна и земна любов
  • * * * (Тази вечер...)
  • Вечер
  • Ще те чакам
  • Дъждът
  • Женя...
  • Песен за кучката
  • Прозрение
  • Вики
  • Щрих
  • Чешми
  • Букет от обич
  • Поет
  • Очаквай ме!
  • Зима на село
  • Вълшебница
  • Пързалката
  • Бъдни вечер
  • Бъдни вечер
  • Драскотина
  • Грях
  • Счупено стъкло
  • Нощ в Змейово
  • Светулки
  • Вълк
  • Съкровено
  • Средновековен романс
  • * * * (Вълшебно е...)
  • Песен на трубадура
  • Ти
  • Самодива
  • Неприлично
  • Огън
  • Пристан
  • Глава и сърце
  • Най-силните крила