ОТ ПРИЯТЕЛИ




Тук ви представям стихове и проза на мои приятели и ви пожелавам приятни минути с техните творби.


 



КОСТАДИН КОСТАДИНОВ



ПЕСЕН ЗА КУЧКАТА
Реплика по "Песень о собаке" на Сергей Есенин

Сутринта се окучи –
седем малки роди,
като нея златисти,
но със бели гърди.

Със любов ги облиза,
приласка ги със гръд.
От снега ги предпази,
сладко гушнати спят.

Вечерта щом настъпи
пред стопанина тя
горделиво пристъпи,
радостно заскимтя.

Махмурлията селянин,
сякаш не я видял,
седемте малки кученца
бързо пъхна в чувал.

И след него през преспите
до реката тя спря.
Дълго, дълго поглеждаше
трепналата вода...

А когато над къщите
тънък сърп засия,
тя нагоре погледна,
свойте рожби видя.

После мракът се спусна,
сърпът златен се скри...
А в очите й гаснеха
седем златни звезди...


  

ПОЕТ

Аз пазя много болки в паметта си
и всяка някога ще стане стих;
и те ще бъдат простички и къси
като въздишката на полъх тих.

Ще ме опиват като старо вино,
ще ми припомнят радост, страст, тъга...
И ако всичко вече съм отминал –
във мрака ще потъна на нощта...


  

ПЪРЗАЛКАТА

     Зима. Сипе се обилен, хубав сняг и засипва пътеката към старата круша в дъното на двора. Снегът бързо закрива всичко черно – побелява навсякъде...
     Аз гледам през прозореца. Вече се свечерява, но снегът дава допълнителна светлина и вечерта идва по-късно от друг път.
     Излизам на двора. Пътеката е наклонена към старата круша. Утъпквам снега откъм високото на пътеката, чак до дървото – правя пързалка. Спущам се по пързалката. Удрям се стремително в кората на старата круша и я прегръщам. Връщам се отново в началото. Спущам се пак, отново прегръщам напуканата кора на дървото. Отново, отново... Връщам се в началото, стигам до края. Мама ми вика: "Идвай, момче! Стига толкова, ще замръзнеш!"
     Прибирам се вкъщи. Мама стопля с дъха си премръзналите ми ръце. Ласкаво ми се кара, после ми дава горещ чай. Лягам в топлото легло и заспивам с мисълта: "Утре пак..."

     * * *

     ... Вали снегът, засипва всичко черно по земята. Внучето ми вика: "Дядо, направи ми пързалка по стръмното към старата круша!"
     Утъпквам снега. Спускаме се двамата с внука, стигаме до старото дърво, прегръщаме грапавата кора. Внукът тича отново нагоре, в началото на пързалката: "Дядо, дядо, виж!..."
     Тичам нагоре, тичам дълго и все не мога да стигна там, откъдето се започва...


  

ПРИКАЗКА ЗА СОЛЕНОТО МОМИЧЕ

     Някога, много отдавна, чух една странна приказка – приказката за момичето, издялано от голям къс каменна сол. Гениален скулптор, помилван от Бога, вероятно я е направил, та соленото момиче станало живо, като нас двамата с тебе, мой читателю.
     Жадно оглеждало света с широко отворените си бадемови очи соленото момиче.
     Обикнало всичко около себе си, опознало всичко по земята, но се пазело да се докосва до другите в света, от страх да не го повредят. Щастливо живеело соленото момиче. Щастливо... докато веднъж чуло две сирени как се уговарят кога да се върнат в своето любимо море. Много неща виждало соленото момиче, но все още не било виждало море, не знаело какво нещо е това – морето. И тръгнало по следите на двете сирени и стигнало до това, което ние наричаме море. Спряло до прибоя на вълните соленото момиче, огледало с широко отворени бадемови очи водната шир и странен трепет почувствало.
     "Какво си ти, море? Как си станало така голямо, могъщо, тайнствено и красиво? Каква е твоята тайна?"
     И чудно, морето й отговорило: "Ако искаш да узнаеш моята тайна, момиче, трябва да се доближиш повече до мен, да ме усетиш по-добре. Ела по-близо, солено момиче!"
     И соленото момиче направило крачка напред в пенестите вълни. "Още по-наблизо ела!" – прошушнало морето.
     Болка почувствало соленото момиче, но много искало да разгадае тайната на това чудо – морето. И крачка по крачка навлизало все по-навътре във вълните. А болката в тялото й все повече нараствала. Заплакало соленото момиче, искало да се върне към сушата, а морето й нашепвало: "Ако искаш, момиче, да разбереш тайната ми, трябва да се разтвориш в мен, едно да станем. Ако се страхуваш, върни се! Но искаш ли да узнаеш моята тайна, моята същност, бъди смела и не се страхувай! Искаш ли да опознаеш нещо в този свят – отдай му се напълно, разтвори се в него!"
     И соленото момиче крачка по крачка навлизало в обятията на морето. И когато се разтворило напълно във морските вълни, разбрало неговата велика тайна, но нямало вече как да я каже на нас, хората. Само дало своя солен вкус на морската вода и шушне с прибоя, но ние трудно чуваме думите на момичето: "Искаш ли да опознаеш и обикнеш някого или нещо, трябва да му се отдадеш докрай и да се стопиш и съединиш с него, мили мой човече!"

     Такава приказка чух някога и се опитах да ти я разкажа, мой читателю. И ако искаш, ще се разтворя в теб, за да повярваш, че това е било някога...


  

ВИКИ

     Донесе я горският Димитър, конфискувал я от бракониери, които убили майката и взели малкото u.
     – Храни я, Иване, ти обичаш животинките. Протокол има за нея в полицията. Когато порасне, ще видим – или в гората ще я върнем, или в градския зоопарк.
     Иван захрани сърничката с козе мляко. Трудно я накара да захапе биберона на шишето, но после, след няколко дни, не можеше да я отдели от него. Да се не надяваш, че дивата природа така бързо свиква с човека. Сърничката Вики, тъй я нарече Иван, вървеше след него като малко кученце. Може би защото ръцете му винаги миришеха на млякото, с което я кърмеше. Сърната растеше с дни. Скоро започна да яде разбъркана на кашица царевична ярма, после зърно и всякакъв фураж, какъвто ядяха козите. Косъмът u се заглади. Козите свикнаха с нея и я приемаха сред своето стадо, за радост на Иван. Единствено кучето Шишман яростно лаеше по Вики и все не можеше да разбере защо е тук това горско създание. Много труд положи Иван, но накрая успя да научи кучето си, че това крехко горско животинче е част от мирния свят, затворен в селския двор. И сега Иван не се бои от странното съжителство на Шишман и Вики. Бои се той от деня, когато ще дойде горският Димитър, за да вземе от него протоколираната сърна. Дойде и този ден.
     – Ще я върнем в гората, там u е мястото. Благодарим за грижите, Иване, но дивото иска свобода. То не е като твоите кози.
     И джипът на горските отведе Вики завинаги.
     Няколко дни Иван ходеше натъжен. Мило му беше станало сърнето и сега без него дворът му се струваше празен и пуст. Тъгата му поутихна, когато прочете в едно ловно списание, че дивеч не се опитомява, че рано или късно взето от гората животно отново се връща в нея. “Наистина е така – мислеше си той – инак отдавна хората да са опитомили сърна, благороден елен, глиган, лисица, вълк. За там е тя – Вики. Само за там, за дивата гора е нейната красота.

     *

     Оставиха Вики в Средна гора, на двадесет километра от селото.
     Вечерта беше изпълнена със страх и с нещо друго – вълнуващо, познато и близко. Наскоро оттук беше преминало стадо сърни. През цялата нощ мирисът на това познато и близко ту се засилваше, ту отслабваше съвсем. В ранната утрин срещу Вики изскочи нещо, което приличаше на познатия от селския двор Шишман. Вики трепна и се подготви за бяг, защото Шишман винаги я блъскаше на земята, а тя не обичаше тази груба игра. Приличащият на Шишман звяр се хвърли по същия начин върху нея, но преди да я събори на земята, Вики усети остри зъби да се впиват в шията u. Това беше по-различно, по-ужасно от грубата игра на Шишман. Вики не разбираше, тя не можеше да знае, че този звяр, който я напада, е гладен чакал. Но поколенията, живи в кръвта u, крещяха: “Бягай!“ И тя се отскубна, побягна от тази игра, която носеше смърт.
     Летеше през гората сърничката Вики. После отново ясно усети мириса на онова – близкото и родното. Постепенно Вики забави крачка – чакалът беше изостанал – и тя тръгна по следата на преминалото преди нея стадо сърни.
     А там, в отсрещния храсталак, я дебнеше нещо по-страшно от гладния чакал.
     Изтрещя изстрел...

     *

     ... От гората излязоха двама. Приближиха се до простреляната сърна. Свалиха пушките, извадиха ножове. Започнаха да дерат убития дивеч. По-старият от двамата изведнъж спря, загледа се в главата на сърната, отпусна ножа. Дълго стоя така, навел глава, взираше се в нещо, което младият не виждаше. А младият работеше усърдно. Хръс... хръс... хръс... Ножът ловко отделяше кожата и под нея се откриваше лъскаво, нежно, крехко месо. С всяко драсване на ножа се показваше около педя от това месо, толкова, колкото е голяма пластмасовата вакуумирана опаковка с котлети, каквито се продават в супермаркета.
     Старият погледа откриващите се под ножа котлети, погади му се и той премести поглед отново към главата на убитата сърна. В ъглите на двете синьо-зелени изумрудени очи се беше събрала течност – сълзи ли бяха това? Сърцето на стария трепна, нещо го заболя в гръдната кост, там, между двете гърди. Уплаши се – докторът му беше казал, че при настъпващ инфаркт започва да те боли точно там, на това място. Пое си равномерно дъх, опита се да брои бавно и на всяко чифт число да вдишва. Като че му поолекна. Олекна му, колкото да продума:
     – Таньо, как не те беше грях да убиеш такава красота?
     – Стига бе, бай Мичо, не ме закачай. Какво ти стана сега? Стига, стига си ме задявал! Стига... Да не те знам колко си ги убивал...
     – Убивал съм, но такава красота никога не бях убивал... – в гласа на стария потреперваше идващият инфаркт.
     – Прав си, бай Мичо, красота убих, да ме прости господ. Но тук, старец, има поне трийсет кила чисто месо.
     Старият не можа да чуе последните думи...

 


  

ДЪЖДЪТ

     Аз съм дъждът. Идвам изведнъж, желан или не. Понякога съм тих и нежен, топъл пролетен дъжд и звънвам като музика над стрехите. Друг път съм студен и с остри камшици плющя по земята и хората. Понякога ми се сърдят – причинявам неудобства, мокря „до кости“, правя кални локви. Но много по-често ми се радват, че измивам праха от листата на дърветата и от тротоарите, освежавам въздуха и лицата на хората... А земята винаги ме очаква с желание и аз потъвам и се изгубвам успокоен в нея. Тя никога не се насища на моите ласки... И после дарява живот на цветя, треви и дървета...
     Аз съм Дъждът. Аз съм мъжът на Земята!