ОТ ПРИЯТЕЛИ




Тук ви представям стихове и проза на мои приятели и ви пожелавам приятни минути с техните творби.


 



МАРИЯ ЯНАКИЕВА



РИСУВАМ ТИШИНА

Тихо е и снежно е в душата ми,
досущ като премръзнал февруари в храм.
Тихо е, безсмъртно тихо в мислите.
Вали. Вали красива споделеност там,

където тази моя чиста зимност
преражда истината в самота.
Сама съм. Себе си. До своя бялост.
И скрежно се рисувам в тишина.


  

КАКВО МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕКА

Какво му трябва на човека –
една сърдечна, слънчева усмивка,
да чуе блага дума за утеха
и болката у него да затихва.

Да има две очи, които
света до дъното си да побират
и думите, когато не достигат –
недоизреченото да разбират.

Да има муза да живее,
да се вдъхновява всеки ден –
свободно да лети и да дарява
обичащото си сърце. Във плен

на бялата, добра магия,
с вълшебството искри да пали –
прераждайки се в тази орисия,
света със чувства да погали...


  

МОЯТА ПЕСЕН

Какво ли ми трябва?
Небе и цветя.
И полет над ширни полета.
Надежда и вяра.
И къс светлинка –
да видя на всички небета.
И в детски очи
да чуя смеха –
отекващ над обща планета.
Нека вън да вали,
а в мен песента
да сбъдва светът ми молитвен.


  

КОГАТО МЪЛЧА

Когато мълча – най-силно крещя.
Не знаеш какво е в душата ми.
Какво да поискам от тебе? Не ща
да губиш живота. И себе си.

Когато мълча – оставам сама.
Мечтая. И бягам във тихото.
И само в него измислям съдба –
за мене, за тебе. И вечното.

Когато крещя – най-силно мълча...
но чувствам безбрежно спасение.
И смело без страх, но с цяла душа –
най-силно крещя ти: Обичам те...


  

НЕПРОСТЕНИ

А там далече,
всъщност адски близо –
и в нощите, и в дните ни
несподелени –
градиме кръста си.
И е ранимо
спасение без грях
да търсим,
непростени.