ОТ ПРИЯТЕЛИ




Тук ви представям стихове и проза на мои приятели и ви пожелавам приятни минути с техните творби.


 



МАЯ ПОПОВА



За хората и думите

Вървя с високо вдигната глава
и погледът ми бяга над дворовете.
Изобщо и не мисля за това –
какво говорят зад гърба ми хората.

Каквото и да е, са само думи –
неказани пред мен, безсилие и страх.
И нека другите говорят зад гърба ми.
Това не значи ли, че съм пред тях?!


  

На тръгване

Изтръгвайки те бавно от сърцето си
с отчайващ, безпощаден мазохизъм,
обречена съм, зная, и понесла съм
аз всяка болка-фибра в своя организъм.

И колкото да се насилвам да те заличавам
от мислите, от разума и от сърцето си,
следите ти по тялото ми все остават
от парещите пръсти на ръцете ти.

Крещя безмълвно: "Мразя те! Не искам да те видя!
Успях да се преборя с любовта към тебе!"
Очите ми преливат, натежали от обида,
ала защо, премрежени, към твоите са вперени?

Ще те изтръгна бавно от душата си,
дори да е последното, което ще направя.
Любов, желана, преживяна и очаквана...
Ще те изтръгна, но едва ли ще забравя.


  

Лудата

Върви усмихната,
в ръцете стиснала
една миниатюрна кукла.
На всички срещнати усмихва се,
дори и на подвикващите «куку».

Забързани, не виждаме как пръстите
са стиснали играчката – до побеляване.
А виждаме косите й разпръснати
и беглите следи от разкрасяване.

В безумния й поглед са се срещнали
красиво минало и бъдеще несретно.
И сякаш че очите са намерили
една последна спирка в куклата – детето.

Притиснала я в сухата си пазва,
погалва с обич смачканите букли;
каква красавица била е – й разказва,
и как и тя ще е красавицата кукла!

За нея не важат законите на модата,
отдавна спряла е за нас да се тревожи.
Дори да се отдръпват със погнуса хората,
тя в своя собствен свят да е красива може.

И аз, настръхнала от гледката, усещам
животът как опитва се да ме научи,
че не случайно ми предлага тази среща.
Промяна с всеки е възможно да се случи.


  

В очакване

Прозорецът отворих – за да влезеш,
А ти нахлу в сърцето ми със гръм.
От тебе до смъртта си съм обсебена.
Без теб, изглежда, никоя не съм.

Вратата, незаключена, очаква
Да дойдеш тихо с първите лъчи.
А недоспали, пантите приплакват.
Ключът ръждясало в ключалката мълчи.

Притихнала е стаята. Потръпват
От хлад предутринен пердетата.
Килимът помни още твоите стъпки.
Аз помня, че на тебе съм се врекла.


  

Любов поетична

Задъхана тичам,
защото обичам
да плувам в очите ти сиви.
А ти във ръцете
с най-малкото цвете
така да ме правиш щастлива!

Та кой беше казал
(изглежда е мразел),
че няма щастливи поети?
В тях нямало нежност,
мечти и копнежи,
все тъжни били им куплетите...

Оргазъм от пролет
и шемет от полет
кои други биха видели?
Поетите, друже,
дори нямат нужда
да чистят душите си бели.

От малкото зрънце,
от яркото слънце,
от цветето в твоите длани,
по детски учудена,
по женски възбудена,
на теб безусловно отдадена.

А ти ме обичаш,
насреща ми тичаш,
букет теменужки понесъл.
Не е ли чудесно?
Макар неизвестна,
за теб аз съм малка принцеса.


  

Забранената любов

Какво е забранената любов?
И кой би дръзнал да я забранява?
Дали пред мене днес ще е готов
той "позволената" любов да защитава?
Видяли ли сте забранената любов
как с нежност сутрин се събужда,
готова да посрещне своя нов,
усмихнат ден в постеля чужда?
А чули ли сте забранената любов
как шепне с обич думи неизказани?
Ръцете вплетени, телата в зов
любовен и задъхан...
Да разказвам ли?
Не, не съдете забранената любов!
Любов ли е – не може да е забранена.
И заслужава своя благослов,
когато е от двама споделена.