НАДЕЖДА НАЗАЕМ


     Сърдечно благодаря на областния управител на гр. Стара Загора – Мария Нейкова, за инициативата и средствата за издаването на тази книжка.
     Благодаря на д-р Диана Влашка, Цветанка Гьондерска, Димитър Марков, Албена Василева, както и на всички приятели, които ми помогнаха за нейната подготовка.
     Специални благодарности на Таньо Клисуров.


Редактор – Димитър Марков
Художник – Албена Василева




***

Не можеш да стигнеш звездите
преди да докоснеш земята,
защото светът на мечтите
започва в реалност позната.

Не можеш да влезеш в сърцето
преди да си влязъл в очите,
защото на чувството шесто
животът едва ли разчита.

Не можеш да бъдеш щастливец
преди да почувстваш бедата,
защото така се осмисля
прекрасният дар на съдбата.



  

***

Години, поспрете!
Аз още не съм ви живяла.
Така неусетно,
във линия шеметно бяла,
отива си влакът
на моята младост –
печална
и синя.



  



***

Безшумните стъпки на паяка
до болка пронизват слуха.
Пулсира квадрата на стаята,
и спира внезапно дъхът.
И чувам – дълбоко в душата ми –
вълшебна китара звучи.
И звън от далечна наздравица.

Приятелю,
                    спомняш ли си...?



  



Мечта

Навярно те има на белия свят –
с такава надежда живея.
Мечтая за тебе в спокойния час,
когато безлюден е кеят.

Обичам да идвам понякога тук,
и в здрача на летните нощи
шумът на вълните от север и юг
към твойте следи да ме носи.

И може би някой безоблачен ден
ще срещна очите ти сини,
и ти ще се влюбиш безумно във мен
и аз ще ти казвам “любими”.



  



Човек

Кокиче без пролет,
посока без път,
орлица без полет,
милувка без плът,
надежда без порив,
епоха без век...
И всъщност се бориш
да бъдеш ЧОВЕК.



  



Незабрава

                    В памет на моята баба

Не ще забравя твоите ръце,
окриляли безкрилото ми детство.
Изстрадалото майчино сърце –
това е най-свещеното наследство.

Не ще забравя твоите очи,
в които толкова безсънни нощи
запалиха най-светлите лъчи
над моя сън недосънуван още.

Не ще забравя твоята съдба
на двадесет пожертвани години.
Велика е, и свята любовта,
на битието ми живот дарила!

Сега прегъвам тръпни колене
пред образа на снимка избеляла,
та думите неказани поне
да изговоря с песента си бяла.



  



***

Каква самота!
Огромна вселена,
в която дори прашинка не съм.

И даже ръка щом наивно протегна
към топлата длан видяна насън –
ще бъда сама!



  

***
                    На Хрисана

Спокойна съм когато съм със тебе,
и чувствам се щастлива и добра –
денят като новородено бебе
поема дъх от твойта доброта.

Приятелко, ти толкова ми даваш –
и обич, и надежда, и мечти!
В сърцето ми една любов остава
със вечна благодарност да звучи.

На този ден, във който си родена
и моят стих за тебе се роди,
защото двете здраво сме споени –
в десницата си Господ ни държи.



  



***

Защо ли живея, Господи?
Кому съм нужна на този свят
и кой ще ме пази в спомени,
когато тръгна към Оня бряг?!

Кажи ми какво е надеждата
и где да търся своя светъл ден,
защо в очите ми зората се оглежда
със блясък кървавочервен?...



  



***

Все тая тишина
в ушите кънти...
Затръшната врата,
прокудени дни.
Не спирай, сърце!
И в смъртни тъми
създай светове!
И светло бъди...!



  



***
                    на г-жа Екатерина Даскалова с благодарност

Дъждовно е.
Но не навън.
А сякаш,
вътре в мен вали.
Оловен дъжд –
от премълчани думи...



  



***

Една внезапна синева
разби прозореца ми скучен.
Илюзия ли е това
или наистина се случва?!



  



***

Пречупени през призмата
на бляскава химера
годините мъчително текат.
О, Господи,
как искам да намеря
градината,
в която ще цъфтят
във музика
цветята на сърцето.
Чрез песните
човека да даря
с най-хубавия полет
към небето.
И злобата човешка
да сразя!



  



***
Малките лъжи

Колко много си приличат
пролетта и есента!

Само пътят е различен.

А това е същността
на големите въпроси.

И на малките лъжи,

дето тайничко си просим
всеки път когато ни тежи...



  



***
                    на Мариана Печанова

Когато погледнеш простора,
над Петрич запалил звезди,
спомни си, че в Стара Загора
сърцето ми с твойто тупти.

Аз често ще мисля за тебе
с усмивка от слънчев рефрен –

щом чуеш щурчета да пеят,
едничко да имаш от мен.



  



***

Безкрайна като вечност
и кратка като миг,
ту близка, ту далечна,
със шепот или с вик
измолена назаем
на някой кръстопът
от пътника незнаен –
надежда за из път.



  



***
Ти, китаро...

                    на Панайот Панайотов

В мигове на срещи и раздели,
в мигове на радост и тъга,
в миговете черни или бели
ти, китаро, си ми вечната съдба.

Ти си неразделна част от мене,
дните ми повикала със светъл зов.
Ти преплиташ пътища и време
във един безкраен звезден послеслов.

С теб, китаро, винаги ще пея
за приятелите мои – от душа.
Този свят, аз знам, ще оцелее,
жива ли е във сърцето песента.



  



***
Остави ми...

Под брезата на чувства предишни
на последната среща ела.
Не задавай въпроси излишни –
остави ми за спомен крила.

Остави ми и малка пътечка,
по която да тръгна без теб.
В светлинка от кибритена клечка
остави недописан куплет.



  



***
                    на Гергана Славова

Всички приказки
за рая
се разказват
от деца,
непораснали
в безкрая
на велики
небеса



  



***

Мнозина за нищо не считат
деня ми на тази земя,
обречен бездомен да скита
в една неизгряла зора.

Но въпреки всичко живея –
на злата си участ напук.
И даже през болката пея,
че с песен животът е друг.

Защото макар и в очите
да парят горчиви сълзи,
щом песенен лъч ги пресича,
от тях ще изгряват звезди



  



***

Мисли.
Чувства.
И мечти.
В мене сякаш цялата вселена
стене,
моли,
и крещи.
И се ражда кървава поема.



  



***

Щастлива бях –
преди да съществувам,
защото не усещах,
не разбирах, че на този свят ме няма...



  



***

С каква безкрайност ме болиш,
ти, моя песен неизпята!
О, Господи, поне за миг
върни на птицата крилата.



  



***

Безкрила
е моята песен...
И въпреки всичко –
крилата.
По начин
на вас неизвестен
със нея прегръщам
земята.



  



***
Понякога
                    на Люси

Понякога прозорецът прилича
на тъмна бездна във дъжда,
под който тъжните ми мисли тичат
към някоя изгубена следа.

А слънцето през облак ме поглежда,
изтръпнала очаквам знак.
Дъгата на желаната надежда
стъклото ми пронизва пак.



  



***

Свършиха всички посоки –
сякаш земята пропадна
в дъното на космоса...

Времето стигна до края си –
с бялото лястовиче,
дето го нямаше
в списъка на застрашените видове

Късно е вече за справки



  



***
Предколедно

Небето помръкна
от толкова много “слънца”,
и стана студено
от толкова “топли” сърца.



  



* * *

В гърдите ми огън гори
и бавно на пепел превръща
останки от мъртви звезди,
които прощално прегръщам.

От страшния допир до тях
усещам сърцето си тежко
да бие в тъмата зловеща,
наказано сякаш за грях.



  



***
                    на дядо ми

Две протегнати длани
във молитвено тих благослов –
само ти ми остана
в този свят безпощадно суров...