ПОНЯКОГА СЕ СЛУЧВА ДА СЪМ ПТИЦА

     Посвещавам тази стихосбирка на моите малцина, но стойностни и верни приятели!



     Специални благодарности на: старозагорския областен управител Мария Нейкова – за моралната и финансова подкрепа; на поета Таньо Клисуров – за подадената ръка и грижата му към първите ми стъпки в поетичното творчество; на художничката Албена Василева – за прекрасните илюстрации!
     Благодаря на Людмила Борисова за предпечатната подготовка!
                                                             Христина Радомирова




***

Като в стих недописан
гледам в твойте очи
и за нищо не питам –
по-добре замълчи!

В тишината креслива
всеки спомен е звук,
който в мен се забива
като тежък юмрук.

Не, не идвай отново –
нежността ти боли,
сякаш дъжд от олово
в моя дом ще вали!

Целуни ме за сбогом…
Не угасвай свещта –
този мъничък огън
да ме сгрява в нощта!



  

ДЕКЕМВРИЙСКО ЛЯТО

В студената и дълга зима
до мене искам да си ти
и в чашите червено вино
привкус на лято да дъхти.

И нека всичко да забравим,
и всичко с теб да си простим,
че нишките са още здрави
и още имаме мечти!

Ела на късната ни среща,
и в тоя декемврийски час
на юли страстите горещи
отново ще се върнат в нас!



  

ЛЮБОВ

Изгубвам те когато те намеря,
тъй близка и далечна си ми ти
и в твоите космически размери
сърцето ми неистово тупти.

Една лъжовна истина навярно
ще си останеш в мене цял живот –
да ме вълнуваш нежно и коварно,
докрай да ме проклинаш с благослов.



  

ПЕСЕНТА Е МОЯТА СЪДБА

Песента е моята съдба,
в нея скътвам щастие, тъга,
скътвам обич, болка и мечти,
тя в сърцето ми за вас звучи.

И пътувам с нея по света,
да прогоня всяка самота,
да възкръсне нечия любов,
да изгрее слънчев благослов.

Песента е стихия,
светъл порив и зов,
тя е звездна магия
в моя земен живот.

В песента е животът
тъй добре отразен,
тя е рай и голгота,
скрити вътре във мен…



  

***

В дъжда на закъснялата ми пролет
върви един художник непознат
и ме пронизва зоркият му поглед
душата ми жигосал с огнен знак.
И някой ден във зимната картина,
небрежно окачена в нечий дом,
следи от живи въглени ще има
и нежен полъх на сподавен стон.



  

Орелът

Дори и безкрил да е, Боже,
простор на крилете му дай –
орелът без полет не може,
върни му небето докрай!

Да литне отново свободен
към свойте високи скали
зове го инстинктът природен,
и страшно,
как страшно боли!


  

Възкресение
                          /На Емилия и Панайот Панайотови/

Понякога се случва да съм птица
с криле от слънчев необят
и чувствам как частица по частица
възкръсва целият ми свят.

Защото някой просто е пренесъл
небето в моето сърце
и с този жест, тъй истински и светъл,
прекрасна пролет в мен расте…



  

           Ти

Не, не вярвам, че тебе те няма!
Ти си винаги близо до мен,
и подпряна на твоето рамо
аз вървя през тревожния ден.

Ти живееш във всяка искрица
на безкрайното звездно небе,
на добрия приятел в очите,
и в туптежа на мойто сърце.

И в съня ми се спускаш отгоре
щом самотна почувствам се аз,
за мечтите си с теб си говоря
и се смея за нещо на глас…

Ще си с мене дордето съм жива
в този свят безпощадно суров,
ще ме пази от обич лъжлива
само твоята вечна любов!



  

Звезда

Не се страхувам от смъртта,
страхувам се от самотата.
Когато си отида от света
една звезда ще ви изпратя.

Ще ви разкаже тя за мен
и може да се запознаем,
макар и в някой бъдещ ден,
от миналото взет назаем.



  

Супермен

Върти се колелото на живота
и в спиците си дните ни троши.
За рая се минава през Голгота –
безмълвно сричат нашите души.

И някъде във времето се сепваш
на каплата от стържещия звук,
от нечий вик, в ухото ти прошепнат,
от птицата, отлитаща на юг…

А след това през спомените тръгваш
от толкова надежди уморен,
с актьорски трик във делника си тъжен
играеш своя весел супермен!



  

Диалог със себе си

– Лети ми се!
– Крилете ти кървят!
– Лети ми се!
– Небето е за други!
– Лети ми се?
– Не гледай към върха!
– Лети ми се!
– Ама това е лудост!
– Лети ми се!!!
– !?



  

***

Разстреляха душата ми!
А казват, че била безсмъртна.
И нямаше разплакани!



  

***

Понякога боли от думи,
пронизващи сърцето като нож.
И трудно е да си разумен
когато ти се иска да си лош!

Но въпреки това – преглъщаш,
и с болката се бориш мълчешком,
за да не кажат, че и ти си също
повдигнал по-високо тон!



  

СЪРЦЕ

То бърза, все бърза за някъде
и бие в гърдите ми лудо.
Така е жестоко понякога,
че жива съм сякаш по чудо…

С горещия порив на устрема
безумно препуска в нощта
със сляпата вяра във утрото
и в някоя болна мечта.

Притиснала с длани клепачите,
заспивам едва призори,
когато лъжливото щастие
купува се всъщност с пари…



  

ЗИМА

Със студени и мъртви лъчи
как блести януарското утро!
Аз притварям безсънни очи,
и така е в душата ми пусто…

На кълбо е животът ми свит
в тишината на малката стая,
на мечтите с кожуха повит,
търси своята пролетна тайна!



  

СЕЗОНИ

Колко бързо времето лети –
вчера беше пролет, днес е лято,
и додето се усетиш ти,
утре ще е вече есен златна…

Всъщност златото е друг въпрос
и единствено от теб зависи
да откриеш в делника си прост
на живота истинския смисъл.

Нищо, че мечтите ти кървят,
а в косите ти снежинки падат,
изкачи на Еверест върха
със сърцето си добро и младо!



  

***

Дълго и страшно се ражда
моята песен за вас –
Толкова огън и жажда
има във нейния глас.
С вашите сълзи – горчива,
сладка със вашия смях,
тя и след мен ще е жива…
Боже, нали не е грях?



  

***

… И птиците
от мене отлетяха,
и музата
остави ме сама…
В гърдите ми
една въздишка плаха
като камбана
тихо прокънтя!

Нима е грях,
о, Боже всемогъщи,
че щастието земно
пожелах –
да има кой
с любов да ме прегръща
в безлюдната тълпа
на моя свят!?



  

МИНИАТЮРИ

1.
Повикай, Боже моя ден,
създай го светъл и огромен,
и дай ми път благословен
преди да се превърна в спомен!

2.
Заключени със троен катинар
зад тежките врати на манастира,
мечтите ми играят на комар
и всеки ден по мъничко умирам!

3.
Къде по пътя те изгубих,
защо от мен тъй бързо отлетя,
ти, моя пролет пеперудна
със толкова нецъфнали цветя?!



  

ПРИЯТЕЛСТВОТО

Приятелството истинско личи
не само във житейските ни нужди,
не само в откровените очи
на безметежна и щастлива дружба…

Приятелството истинско личи
най-вече във сърдечните ни драми –
когато чашата ни загорчи,
когато гърбом ни нанасят рани…

Едва след скъсаната нишка чак
аз вече знам дали си ми приятел,
дали и в мен не съществува знак,
че съм ти само мним доброжелател!



  

***

Къси дни и дълги нощи.
Пусти улици. Вали.
Но светулки има още
в тези есенни мъгли!
И в сърцето ми блещукат
разни светли чудеса –
най-великото се случва
в малките наглед неща…



  

Среща

Вечно си за някъде забързан,
гледаш ме със поглед уморен.
Все си с грижи и проблеми вързан,
че едва ли днес ти е до мен…

Слушаш ме, но някак си отнесен,
ангажиран с твоя сложен свят,
без да чуваш тъжната ми песен,
без да виждаш трудния ми смях.

Във живота хиляди посоки,
страсти и тревоги ни делят
и душите ни така жестоко
смазват под гръбнака на деня.

И не знаеш делниците мои,
и от твоите далеч съм аз…
Ала пак сърцето ми те моли –
потърси ме във самотен час!



  

Звезден дъжд

С крило на птица ме докосна
една забравена мечта.
“Годината е Високосна” –
в ухото ми прошепна тя.
И грейна пролетен септември,
и звезден дъжд ме наваля.
От мрака в дните ми спасени
сега, приятелю, ела!



  

Сънувай ме, татко

Сънувай ме, татко,
към теб устремена,
макар и за кратко
повярвай във мене!

Сънувай ме, татко,
добра и щастлива,
че толкова рядко
съм истински жива!

Сънувай ме, татко,
когато в тревога
за твоята ласка
се моля на Бога!

В съня си посричай
над мойта тетрадка!
Без страх ме обичай…
Сънувай ме, татко!



  

W W W.?

Толкова ми е студено,
и безкрайно съм сама
в тая слънчева система
с дигитална светлина!

Ех, приятелю изкуствен
с виртуални сетива,
мойта болка ти не чувстваш
сред компютърни слова!

Колкото и да се взираш,
мен ме няма в Интернет.
Аз съм в скромната квартира
на “Надежда” номер пет!



  

Януарско

Искам да не мисля,
искам да заспя –
нищо няма смисъл…
Колко е часът?!
Времето е спряло
в четири стени
и с мъртвешко бяло
всичко вцепени!



  

* * *

По стръмното животът ми пълзи
с издрани колене и лакти,
и капят дните ми като сълзи –
ранена е душата ми от ласки!
Защото ме обичат без любов
в недозабравен още спомен.
Но ти не се предавай, мой живот!
Пълзи към своя връх огромен!



  

Възможно ли е

Възможна ли е нашата любов,
не е ли тя илюзия красива –
един отправен към живота зов,
когато самотата ни убива?!

Не е ли тя отчаяна мечта,
превъплътила в свой измислен образ
най-святите и истински неща,
обречени на някаква съдбовност?!

Възможно ли е да се влюбиш в мен
чрез снимката ми черно-бяла,
чрез песните на трудния ми ден –
любов ли е това, или представа?!

Дали след време няма да боли,
ако и аз във теб се влюбя,
и като летен дъжд да превали
сънуваното светло чудо?!



  

По залез

Отлетяха гълъбите бели,
хоризонтът бавно притъмня,
ветрове и мисли полудели
оскверняват мойта тишина!

И се връщат образи и думи
на деня с последните лъчи,
и небето във червено лумва
от кръвта на хиляди мечти...



  

Приказка

Някога, много отдавна,
в малко далечно селце,
срещнах красавица славна
с чисто и нежно сърце.

В нея безумно се влюбих,
вярвайте – не на шега,
станах за смях и почуда
в селото чак до сега!

Лудо сърцето не спира –
даже в дълбока река,
даже през девет баира
аз й поисках ръка!

Ето че толкоз години
тя ми е вярна жена.
Гледам очите й сини,
виждам във тях светлина!



  

Здравейте, приятели мои

Здравейте, приятели мои,
в дома ми добре сте дошли!
Години изминаха много,
но млади са наште души.

Бъдете ми живи и здрави –
наздравица вдигам за вас!
В сърцето ми истински празник
е този следобеден час.

И нека със песните стари
да върнем предишните дни
и в славните наши китари
съдбовен рефрен да звъни!



  

Уморих се

Уморих се така да живея –
с нарисувани дни и слънца,
и от някоя приказна фея,
да очаквам добри чудеса!

Уморих се в любов да ме лъжат,
да съм сянка от спомен мъгляв,
да се смея когато съм тъжна,
да преглъщам обида и гняв!

Уморих се от празни надежди,
от несбъднати звездни мечти.
Към небето с молитва поглеждам,
ала то безпощадно мълчи!



  

Благодаря ти!
                          (на Таньо Клисуров)

Благодаря ти в този час,
че в мойте стихове повярва
преди да им повярвам аз
и мислех, че са само плява!

Благодаря ти, че пред мен
вратата на света отвори,
денят ми светло прероден
сега след теб върви нагоре!