РАЗКАЗИ



     ЖЕНЯ – ЕДНА БОЖИЯ МИЛУВКА

     Беше слънчев летен ден. Всички възрастни бяха излезли по строежа на вилата в малкото подбалканско градче, където по времето на моето детство летуваше семейството ми. В къщата, в която живеехме под наем бяхме останали аз и моята по-малка братовчедка Женя. Около мен имаше разхвърляни купища играчки, но погледа ми се рееше някъде през прозореца – там, накъдето окованите ми пориви искаха да полетят...
     Не съм усетила кога Женя се е приближила до мен, но в един момент гласът й ме извади от унеса.
     – Тине, хайде да излезем на двора да си играем! – изчурулика ми тя.
     Обърнах се и я погледнах право в сините, пълни с топли искрици очи.
     – Не можеш да ме изведеш, по-добре излез сама... – казах аз.
     Тя сякаш не чу думите ми и малките й ръчички се промушиха под мишниците ми.
     – Женя, не можеш да ме свалиш долу, ще се изпотрепем по стълбите!
     Но нищо не беше в състояние да я спре и ме смъкна от леглото. Изненадана от факта, че това слабичко и по-малко от мен с пет-шест години дете ме държеше и с всичките си събрани сили ме тегли към входната врата, аз се вкопчих в телцето й, успях да се стабилизирам на краката си, доколкото ми беше възможно, и двете, стиснали се една друга, потеглихме към изхода на къщата. Бяхме аз, тя и нашето огромно желание да излезем навън!
     И Бог беше с нас!
     Прекрачихме прага и стъпили на малкото предверие, усетихме вятъра в косите си и слънчевите лъчи, озарили детските ни лица! В онзи миг в света едва ли имаше по голяма победа, извоювана от човешки същества, защото да надмогнеш себе си е най-трудно и особено когато си малко дете.
     Седнахме на стълбите пред къщата да си починем. Мислех, че дотук беше достатъчно и че умората ще възпре братовчедката ми да ме мъкне и по стълбите. Но не би! След десетина минути тя отново ме хвана и затегли към долното стъпало... Този път сериозно се уплаших! Закрещях й:
     – Спри вече! Тук ми е добре, достатъчно е! Надолу не можеш, ще се убием!...
     Докато крещях ужасена, срещнах нейния поглед. Имаше сълзи в очите й... и една необятна обич!...
     Не разбрах как се озовах с още едно стъпало по-близо до дворната площадка... Вкопчена в малкото тяло и в синия необят на Женините очи, не осъзнавах вече какво точно се случва... Още едно стъпало...
     В някакъв момент до съзнанието ми достигна вик – беше дядо, който тъкмо се прибираше. Не искам да гадая как се е чувствал при тази гледка, разкрила се пред него, но аз никога няма да забравя любовта на това дете към мен! С тази любов тя ме обгръщаше до края на своя кратък живот, който две години по-късно приключи заради немарливостта и безотгорността на държавата ни, в която винаги има вина, но няма виновници!
     Исках да ви разкажа за Женя – един ангел, живял на земята само 10 години. Всъщност не просто живя, а светеше като Божия милувка в живота ми! И вече 22 години от небето продължава да свети в спомените ми!

  

ФАТАЛЕН РЕФЛЕКС

     Градът запалваше светлините си.
     Подухващият ветрец задържа до късно хората по улицата – тези часове бяха най-желаното време в продължилата прекалено дълго лятна жега. Смехът и виковете на играещите деца като живителни стрелички прострелваха тихите угрижени разговори на възрастните, насядали по пейките пред старите сгушени една до друга жилищни кооперации...
     Нина стоеше неподвижно, облакътена на перваза на отворения прозорец, който гледаше точно към уличната алея, която през лятото изглеждаше като в зелен тунел заради липите, наредени в редица от двете й страни. Дългите светлокестеняви къдрици на младата жена закриваха част от восъчното лице с нежни черти. В пъстрите очи с форма на бадем се отразяваха блясъците на вечерта. Имаше слабо и крехко телце, но с цялата си женска привлекателност, присъща на нейните двадесет и седем години. Нина гледаше пред себе си – погледът й, някак странно блуждаещ, бе единственото движение, което по-внимателният наблюдател можеше да забележи в нея.
     След около десетина минути тя внезапно се размърда, плавно и леко затвори прозореца, плъзна ръка край стената и сграбчи белия бастун... Преди малко, заслушана в добре познатите звуци и шумове на спускащата се нощ, в мислите й се нижеха картини и спомени, съхранили света, от който я прокуди съдбата точно на днешната дата преди седем години – толкова неочаквано и смразяващо... с изстрел на пистолет! Седем години в непрогледен мрак... И една стискаща за гърлото безнадеждност... Беше надживяла физическата болка от куршума и операциите, дългите престои по болници и центрове за адаптиране към света на незрящите.
     Но в душата си още носеше страшна и тъмна бездна, която само алкохолът я караше да забрави поне за малко, преди да се събуди отново в мрака на новия ден...
     Бързо се ориентира в познатата обстановка в апартамента, който беше наследство от родителите на майка й, която бе починала при нейното раждане. Баща й не се ожени повторно, а грубостите му и натрапващото чувство за вина белязаха детството й с много болка и самота.
     Борил Стоилов – следовател в РПУ Стара Загора, беше добър служител и порядъчен човек в представите на колеги и приятели. Вдъхваше респект сред хората, живеещи в квартала, чувстваха се някак по спокойни с неговото съседство, пък било то и за изчезнали вещи от нечие мазе. Беше се оженил за голямата си любов. Срещна я в студентските си години и след завършване на образованието си включиха брак. Обичаше я повече от всичко на света, повече от себе си дори! Мария беше негова светиня и опора в живота. Когато тя забременя, той не остана особено очарован от факта, че ще става баща. Все още не искаше дете. Искаше още известно време да са само двамата, да се радва единствено и само на нея. Не успя да я склони да направи аборт. Оказа се тежка бременност, която завърши фатално за неговата любима Мария... Лекарите като по чудо успяха да спасят детето, което той възприе като парче месо, сринало целия му свят и изпратило душата му в бездната на безнадеждността и мъката. Не искаше да го погледне, а родителите на Мария поеха грижите за малкото момиченце.
     Нина си спомняше детските години с образа на един мъж, който идваше от време на време да се види с нейните баба и дядо, но към нея гледаше намръщено и с някакъв страшен поглед. Бяха й казали че това е нейният татко. О, как копнееше и тя да си има татко, с когото да си играе, да се смее на смешките, които й прави, да заспива в прегръдките му, докато й чете някоя приказка – така бе чувала, че правят добрите татковци. Този копнеж толкова силно владееше душата на детето, че въпреки страшния му поглед, с който я стрелкаше, на една Нова година, когато по традиция той уважи с присъствието си родителите на своята покойна и непрежалима съпруга, Нина плахо пристъпи към него, държейки в ръце току-що подареният й от Дядо Коледа голям плюшен мечок.
     – Виж, казва се Пух... – промълви тя. Беше деветгодишна и за целия си досегашен живот, всеки път, когато се опитваше да се приближи до него, получаше грубо отблъскване с ръка и някакъв съсък, приличащ на думите "Махни се!" Но тъй като тази вечер той изглеждаше весел, реши за пореден път да опита... Подпийналият Борил изгледа момиченцето, което беше сложило на коляното му играчката и го гледаше с бистрия си поглед право в очите. За част от секундата той занемя... За всичките тези години той не се беше вглеждал в лицето на детето и сега с ужасяваща изненада откри, че то имаше неговите черти – същите пъстри (синьо-зелени) очи, същите скули и високо чело... Внезапно веселото му настроение се изпари, в душата му зейна пареща рана и в него се надигнаха първичните инстинкти на ранен звяр...
     Неспособен да мисли и да се владее, той сграбчи лекото телце на Нина и с всичка сила го блъсна настрани, а от гърлото му изклокочиха думите:
     – Махни се, малка натрапнице! Ако не беше ти, майка ти щеше да е жива!
     Детето се претърколи на пода, сви се на кълбо в ъгъла на стаята, обхвана главата си с треперещи ръчички и заплака... Нито чуваше, нито виждаше баба си и дядо си, които се опитваха да я успокоят. Плачеше не от физическата болка, плачеше, защото душата й беше смъртно ранена... Значи тя е причинила смъртта на майка си... затова баща й не я обичаше... Израсна с тази болка, която и през последвалите години се опитваше безуспешно да заглуши...
     След този случай Борил спря да посещава семейството и дълго време не се появи там... До преди седем години...
     ***

     Нина отиде в кухнята, опипом отвори хладилника, където, както и навсякъде в жилището, знаеше местата и подредбата на всеки предмет, извади бутилка преполовена водка и си наля до горе чашата, която намери наблизо.
     – Нина, пак ли се натряска!? - дочу като в просъница раздразнения вик на Мирослав.
     Силната му ръка разтърси тялото й и тя си даде сметка, че отново е в обичайната си пиянска поза – захлупила глава върху кухненската маса и все още стискаща в дясната си ръка празната бутилка.
     В замъгленото й съзнание постепенно се очерта образът на Миро – мъжът, с когото живееше на семейни начала. Никога не беше виждала лицето му, но със сърцето и ръцете си познаваше и обичаше цялото му същество. Запознаха се преди две години – той работеше като инструктор в курсове за кучета-водачи. Както се казва – любов от пръв поглед. Близките му не приеха връзката му със сляпа жена и той накрая се премести от София в Стара Загора, където си намери работа като бодигард към една охранителна фирма. Заживяха заедно в нейния апартамент.
     Обичаше своето момиче и правеше всичко за нея.
     Миро я пренесе на ръце в спалнята и внимателно я сложи в леглото. Въпреки раздразнението си, свикна с вечерните алкохолни изпълнения на Нина през последната една година.
     Спомни си едно обаждане на домашния телефон, което тя изслуша мълчаливо и бавно затвори слушалката.
     – Кой беше, мила? – попита небрежно той.
     – Ааа, някакъв непознат, сбъркал номера – с престорена усмивка отвърна тя.
     Не беше нещо необичайно, а и дори да е някое бивше нейно гадже, това нямаше значение за него. Вярваше в любовта й безрезервно.
     Няколко пъти се опита да разбере причината за повишения й интерес към алкохола, но след като не получи задоволителен отговор, реши да го отдаде на все още непреодоляната емоционална травма след инцидента. А като се замислеше – то и за самия инцидент не знаеше много... Простреляна в главата, засегнат очен нерв и толкова... В този момент си спомни, че беше му споделяла за своето хоби от преди злополуката, разказваше му за уроците по стрелба, на които е ходила, заедно с няколко момчета от квартала, с които е дружала... Приятелки почти нямала, освен две момичета от съседния блок. Не я разпитваше за повече, отколкото бе склонна да му довери. Просто остави времето да доразкаже историята. За сега му стигаше да е с нея...
     – Много мислиш! – сепна го нежен алт.
     Не усети кога се е събудила, явно вече с прояснено съзнание и с удивителния си усет, сякаш го виждаше, го гледаше право в очите. Присламчи се до него и леко прокара тънките си пръсти по лицето му... Усмихна се... Докосванията отново и отново извайваха любимия образ в очите на сърцето й... Той се възбуждаше всеки път, когато тя го съзерцаваше с допир... Опря показалец върху устните му и се разсмя закачливо. Отлепи се от него и отиде в кухнята. Беше добра къщовница и той се удивляваше на уменията й да се справя с всичко като домакиня и... щеше му се да я нарече съпруга, но тя така и не пожела да приеме предложението му. Сигурно съображенията й бяха основателни, затова не я притискаше.
     – Какво ще кажеш за едно среднощно кафе? – стоеше пред него с малка табличка с две чаши горещо кафе.
     – Ах, ти, малка палавнице! – усмихна се той и взе една от чашите.
     Никога не му предлагаше алкохол преди да правят любов. Мразеше алкохола, защото го приемаше като свой порок, от който така силно се надяваше да се освободи някой ден... Отпи голяма глътка, после още две-три и остави чашата върху нощната масичка. Протегна ръка и докосна рамото му, внимателно го придърпа към мекото легло... Безмълвна и тръпнеща погали черната му късо подстригана коса, приплъзна длан по гладко избръснатите страни, помилва нежно топлите кафяви очи, които жадно се наслаждаваха на изваяното й тяло, което трескавите му пръсти едновременно галеха и разсъбличаха... Тя също свали неговите дрехи, полудяла от желание. Силно се притисна в него, обсипа гърдите му с целувки и се спусна надолу към втвърдения му пенис... Той изстена от възбуда, имаше чувството, че огънят в слабините му ще го взриви всеки момент... Грабна Нина в страстна прегръдка и впи устни в нейните, промушвайки езика си между зъбите й. Събра малките стегнати гърди в шепата си и започна леко да ги масажира, засмука зърната им и тя извика от удоволствие... Прокара ръка по опънатото като струна тяло на момичето, стисна ласкаво дупето, провря пръсти между бедрата и усетил топлата влага, там задържа дълго играещите си пръсти и език... Тя се възбуди докрай и нетърпелива до краен предел да го приеме в себе си, разтвори крака. Той проникна в нея с мощен тласък и здраво преплетените им тела и души затанцуваха в бурния ритъм на страстта и удоволствието – ритъм, взривяващ времето, пространството и болката.
     ***

     Събуди ги звънецът на входната врата. Скочиха от леглото почти едновременно, изненадани от необичайно ранния посетител.
     – Часът е шест и петнайсет... – измънка Миро, като бързо навлече халата си.
     – Вероятно е някоя подранила чистачка, решила да си отмъсти заради неплатена такса – опита се да поднесе в шеговит тон някакво предположение Нина, небрежно облякла каквото успя да открие под ръка.
     – Да, бе! Или някоя твоя приятелка, забравила при теб важна дрънкулка, без която не може да иде на работа – усмихна се той.
     Звъненето продължи настойчиво, недвусмислено показващо, че загадъчният гост не се вълнува особено от необичайния час на посещението си.
     – Аз ще отворя – рече Миро и с няколко големи крачки прекоси стаята.
     Когато минаваше край огледалото, окачено до вратата, в него за миг зърна лицето на Нина, което му се стори някак помръкнало, като от мрачна мисъл, загнездила се зад високото чело, но нямаше време да анализира. Мина набързо през дневната, където насмалко не налетя на Рекс – кучето-водач, бежов лабрадор, който се въртеше из апартамента, раздразнен от напиращата го физиологична нужда. Виждайки кучето, Миро се сети, че днес му е почивен ден, но ще го отстъпи на Рекс и ще придружи вместо него Нина до библиотеката, където бе започнала работа от около шест месеца. Гордееше се с нея – справяше се чудесно и със служебните си занимания, благодарение на специалните компютърни програми за хора със зрителни увреждания, които тя старателно и с много воля овладя и продължаваше в тази насока да се развива като пълноценен човек в обществото.
     Озова се пред входната врата, пооправи си халата преди да посегне към ключалката. Отключи и полека отвори вратата. Не знаеше кого очакваше да види, но определено се слиса от гледката пред себе си.
     На прага стоеше клошар. Подпираше се на дървени патерици, като на едната бе завързан чувал за смет, единият крачол на извехтелия му, с неопределен цвят панталон, се вееше празен. Мъжът, вероятно около петдесетгодишен, имаше дълбоки светли очи, а чертите на лицето, макар и съсипани от възрастта, и със сигурност от тежки преживелици, които още тлееха в погледа, му изглеждаха някак познати... Човекът приглади със съсухрена длан посивелите си брада и коса, бръкна в джоба на замърсената си риза и извади мъничка пожълтяла снимка.
     – Искам да видя дъщеря си... само за малко да я видя... и ще си вървя... – промълви с баритонов тембър мъжът и подаде на Миро снимката.
     Миро, вече сериозно смутен и объркан от случващото се, преглътна и се прокашля, за да прочисти изсъхналото си гърло. Пое малката хартийка от ръката на странника и я погледна... От снимката наистина го гледаше Нина – може би шестнадедесет-седемнадесетгодишна. Вторачи се в очите – същите очи, но живи, искрящи и пълни със живот, усмихващи се заедно с усмивката й (светла и безгрижна).
     В главата му се заблъскаха мисли и въпроси, над които беше размишлявал много пъти, но в името на спокойствието на Нина не настояваше за отговор. Тя никога нищо не му разказа за баща си, все едно той не е съществувал в живота й...
     Върна снимката на мъжа и тихо попита:
     – Бихте ли изчакали, господине?
     Човекът мълчаливо кимна.
     Едва бе успял да се отдръпне от рамката на вратата, обръщайки се към вътрешността на апартамента, в периферното зрение на Мирослав попадна образа на Нина... Ужас запълзя по гърба му и скова цялото тяло, а мислите се блъскаха в неописуем хаос. Момичето, което толкова много обичаше, стоеше насред коридора с бяло и студено като мрамор лице, а в неподвижните й очи струеше странен и страховит блясък... В изпънатите си напред ръце тя здраво стискаше пистолет, насочен право към входната врата... Беше взела неговия Макаров...
     Миро отвори уста, но викът му се сля с изстрела, последван от още един и глухия звук на строполено тяло... После настъпи тишина. Тишина с кънтящите стъпки на хора, крещяща тишина с възбудените гласове на лекари и полицаи...
     Като в просъница дочу разговорите на служителите на реда, които разпознаха в мъртвия клошар свой бивш колега, пострадал преди много години при полицейска акция, довело до ампутация на единия крак. Преди около десет месеца излязъл от затвора, където излежавал присъда за неволно нанесена тежка телесна повреда на собствената си дъщеря с едно от законно притежаваните от него оръжия. Уволниха го преди седем години заради честите му появявания в службата в пияно състояние. В чувала му намериха раздърпан плюшен мечок и омачкано сгънато на четири листче, на което с треперещ почерк пишеше "Прости ми, момичето ми!" На обратна страна на хартийката имаше телефонен номер – оказа се нейният.
     И пак в най-страшния си кошмар Миро, видя как един полицай закопча белезниците около нежните китки на Нина, която до пристигането на полицията здраво стискаше пистолета и не позволи на любимия си мъж да го вземе от ръцете й с отчаяната надежда по някакъв начин да я предпази от това, което я очакваше. Нейният изострен слух долавяше всяка негова стъпка и безпроблемно го държеше на мушка. Така продължи докато се увери, че полицаите са дошли...
     После с тих и спокоен глас изрече:
     – Отведете ме! Аз стрелях.


  

КОЛЕЛА ЗА ПОЛЕТ

     Спомням си случка отпреди много години, емоцията от която се запечата завинаги в съзнанието ми!
     Един ден с баща ми бяхме излезли да се поразходим до центъра на Стара Загора.
     Мястото, където живея, се намира в покрайнините на града, а единственият наличен транспорт беше само за мен – тоест инвалидната количка с двигател-татко!
     По едно време, някъде в индустриалната зона, баща ми внезапно спря и най-сериозно каза:
     – Ставай от количката!
     Изгледах го недоумяващо дали правилно съм чула.
     – Ъ-ъ-ъм? – измънках аз, гледайки го, сякаш виждах някакво недоразумение.
     – Ставай, бе! Няма само ти да се возиш!
     Преди още да се усетя и смеха ми да изригне като фойерверк, татко ме грабна като кукла, седна той в количката, а мен инсталира в скута си. Смеех се неудържимо.
     – Държиш ли се? – попита, заразен от моя смях.
     – О, да-а-а! Карай право към психо-диспансера!
     Нов залп от звънтяща емоция! Татко завъртя обръчите на колелата и полетяхме!
     Вятърът се шмугна в косите ни, фойерверки се сляха с пъстрокрила дъга, а от преминаващите край нас автомобили учудени погледи се взираха в едно диво и летящо щастие!
     Това беше баща ми – див и непредвидим в желанието си да ми подари преживявания!
     И днес, поглеждайки към небето, виждам усмивката му, чувам гласа му и очаквам поредната ни щуротия да ме понесе натам, където една инвалидна количка се превръща в две колела за полет!