ОТ ПРИЯТЕЛИ




Тук ви представям стихове и проза на мои приятели и ви пожелавам приятни минути с техните творби.


 



ЖАНЕТ ВЕЛКОВА



ДА ОТГЛЕДАШ ЛЮБОВ

В жадуващите ти очи се спрях
и нежност шепичка там плиснах.
Безшумно зрънце мъничко посях
и дълго, дълго гледах как пониква.
Растеше с дни, а сетне и с минути.
Поливаше го с вяра и обичане.
И чудото накрая се получи –
с прекрасни цветове е днес окичено.
............................................................
– Какво ми стори – питаш ме сега –
че с всеки миг те искам дваж по-силно?
– Посях, любими, в тебе любовта,
ти просто я отгледа и разлисти.


  

ЕДНО (НЕ)ОБИКНОВЕНО ГРАДСКО УТРО

Утрото с усмивка сладка се събуди,
погъделичка спящите на сградите очи.
По ръбчето на хоризонта се търкули
и плисна сноп от слънчеви лъчи.
Дърветата протегнаха клонаци,
врабец прозя се и перчемче тръсна.
Намигнаха му сякаш уличните знаци,
в далечината музика от клаксони се пръсна.
Изпънаха снагата тротоарните павета,
в очакване на ранобудни пешеходци.
Два облака навириха зад слънцето нослета,
но вятърът издуха любопитните младоци.
С картинките вълшебни, мили, чудни,
като хлапе денят порасна и се втурна.
А утрото със приказни етюди
в обятията градски захарно се гмурна.


  

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Всяка крачка към твоята стая
е поредна частица умиране.
Празна вече e. Пуста е, зная...
По стените тъга е бродирана.
Сутрин плахо вратата отварям
да те зърна в завивките сгушена,
но надеждата малка догаря
в този миг, и сълза се промушва
през ресниците мои и хуква
да остави поредния белег –
малка бледа пътечка по скулата,
сбрала болката цяла по тебе.
И тежи тишината от нямане,
хлипат в ъглите спомени скъпи.
Гушвам плюшено мече, с мълчание
то отвръща с очите си стъклени.
Тъй боде ме неистово вляво...
Но дано си щастливо за двама,
птиче мое, от дома отлетяло.
... и прости ми! Обичам те!
                                         Мама!


  

МАСТИЛЕНА ВЪЗДИШКА

Безлично ми е, тягостно и пусто.
А беше време, пълно със любов...
Крещи до спазъм старото ми чувство,
ти гледаш странно някак, с поглед нов.

Дали ме виждаш, вече и не питам.
Две сенки сме от минал цветен щрих.
В картината платното е протрито.
Мастилена въздишка – този стих.

Пришита като стара смешна кръпка
към дните ни, надеждата тъжи.
Пробягва спомен, нещо тихо трепва...
Над нас самотност – птицата кръжи.


  

ПЕЙЗАЖ НА ЕДНА ЛИПСА

С тишина се загръщам в студените нощи,
ти до мене заспиваш безмълвен.
Аз наум си рисувам все още и още
шарен свят, със надежди изпълнен.

Под небцето хининово някак горчи
тази липса, с която живеем.
Само спомен са вече онези очи,
във които светулки се смеят.

Настоящето драска зениците влажни
и реки пълноводни потичат.
С тишина се загръщам, сънувам пейзажи
от света, в който пак се обичаме.